— Дали първите Деланза са донесли мебелировката със себе си? — попита любопитно тя. — Всичко е така необичайно и същевременно толкова приятно. — Едва сега Реджина осъзнаваше, че е свикнала с мраморни подове и позлатени корнизи, с предмети от ковано желязо и рисувано стъкло, с електричество и телефони, а не с каменни плочки, варосани стени, газени лампи и тъмно старо дърво.
— Разбира се. — Отговорът на Виктория прозвуча студено и почти неприязнено. Вече бяха напуснали къщата и навлизаха във вътрешния двор. В центъра на цветната градина друг фонтан плискаше примамливо хладните си води. Под сенчестите дървета вирееха в изобилие ароматни храсти и цветя. Двете жени бързо прекосиха двора и подминаха фонтана. Въздухът около него бе хладен и влажен от невидимите капчици чиста вода.
— Ето че пристигнахме — каза Виктория, когато двете влязоха в просторна стая с изглед към двора. Тя бързо я прекоси и отвори вратите на другата стена. Пред очите на Реджина се разкри зашеметяваща гледка: заоблен хълм, окъпан от слънчева светлина, в чиито поли океанът плискаше сивкавите си води.
— Каква прекрасна гледка! — възкликна очарована Реджина. Виктория се обърна, студената усмивка отново играеше на устните й.
Усмивката на Реджина се стопи. Много бавно тя се зае да сваля ръкавиците си, докато сърцето й тупкаше тревожно в гърците. После внимателно свали и шапката. Когато отново погледна жената срещу себе си, тя бе вперила поглед в перлената й огърлица.
— Прекрасни са — каза тя без всякаква топлина.
— Благодаря.
— Ще изпратя Лусинда да ти донесе лимонада. Това е крилото за гости, и понеже ти си единствената ни гостенка, можеш да се разполагаш свободно. — Думите й обаче не прозвучаха нито любезно, нито гостоприемно. — Вероятно ще искаш да се освежиш преди вечеря — продължи Виктория. — Лусинда ще ти помогне да се изкъпеш. Вечерята е точно в седем.
— Едно от малкото разминавания с традицията, които Рик ни позволява — прозвуча откъм вратата гласът на Слейд, който държеше в ръце два от нейните куфари.
Реджина се почувства изключително облекчена от присъствието му. Майката на Едуард беше не просто неприятна, в личността и поведението й имаше нещо заплашително. Реджина беше сигурна, че тази жена я ненавижда, макар да нямаше представа за какво.
Слейд влезе в стаята и остави куфарите на земята.
— Рик става и започва да работи още призори, така че е невъзможно да се вечеря в десет или единайсет вечерта, както е прието.
— Разбирам — промълви Реджина.
Без да каже и дума повече, Слейд се обърна и напусна стаята. Реджина остана загледана след него. Искаше й се да бе останал. Нямаше никакво желание да остава насаме с Виктория по-дълго, отколкото изискваше благоприличието.
В този момент Виктория прекоси стаята и затвори вратите, които водеха към двора. Двете жени останаха съвсем сами. Реджина я погледна изненадана.
— А сега ми кажи — подхвана лукаво Виктория, — това някаква игра ли е?
— Кое?
— Загубата на паметта ти. Игра ли е? Измама?
— Не! Разбира се, че не. Как ми се иска да можех да си спомня!
— Разбирам. — Виктория пристъпи бавно към леглото и прокара длан по пъстрото му покривало. — Защо тогава дойде тук, Елизабет?
— Аз… Рик ме покани. Каза ми, че ще бъда добре дошла у вас, сякаш съм част от семейството.
Смехът на Виктория бе сух и жлъчен.
Реджина осъзна, че стои с гръб към тежката дървена врата.
— Какво има?
— Нима не разбираш какво си е наумил Рик? Не проумяваш ли за какво те е поканил? Не можеш ли да се досетиш?
— Не. — Реджина започваше да се изнервя от неуместните въпроси на тази жена и продължаваше да се чувства неспособна да си представи какви мотиви би могъл да има Рик да я покани освен онези, които вече бе изброил пред нея.
— Слейд не ти ли е казал? Или поне да ти е намекнал?