Вятърът отнесе сламената шапка от главата й. Вкопчена в седлото и юздите, Реджина вдигна предпазливо поглед и я видя как отлита. Роклята се диплеше високо над бедрата й. Лош късмет! Очевидно наближаваше буря.
За миг й хрумна да се върне назад.
Видя мрачното лице на Слейд, тъмните му напрегнати очи. Решимостта й сякаш се сломи. А в следващия момент вече нямаше възможност да избира. Полите й се вдигнаха отново, този път по-високо отпреди. Кобилата изцвили разтревожено и след мощния порив на вятъра, който повдигна високо опашката й, препусна неудържимо в бесен галоп.
Викът на Реджина замря на гърлото й. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия, за да не падне от седлото. Конят препускаше бясно напред, а Реджина почувства, че започва да се смъква от гърба му. Животното се понесе още по-скорострелно. Тя се опита да се задържи на седлото, но усилието й беше безнадеждно. От устните й се изтръгна пронизителен писък, преди да изпусне юздите и да се изтърколи безпомощна в праха.
Приземи се по гръб, обърната леко встрани, с такава сила, че дъхът й замря. Когато способността й да диша се възобнови, тя пое с благодарност скъпоценните глътки свеж въздух. Погледът й се закова в мрачното, надвиснало над земята, небе. Много внимателно Реджина се опита да приседне, макар да не се доверяваше на способностите на натъртеното си тяло. Но успя да се изправи, макар усилието да се оказа непоносимо болезнено. Тя въздъхна с облекчение.
Конят бе изчезнал.
Огледа се безпомощно наоколо, но нямаше и следа от животното — нито пък от къщата. Реджина не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас от това откритие. Разтреперана, тя се изправи на крака и огледа тревожно небето. В далечината, където би трябвало да се намира океанът, всичко тънеше в непрогледен мрак. Но не можеше да се върне сега. Беше стигнала толкова далече, че бе длъжна да продължи. Докато вървеше по прашната пътека, вятърът я блъскаше безмилостно в гърба, тикайки я мощно напред. На всяка крачка хвърляше поглед през рамо, но никой не я преследваше. Слейд не я преследваше.
Реджина имаше чувството, че цял живот се е скитала по прашната пътека. Краката я боляха толкова силно, че накуцваше и се чувстваше изтощена до смърт. Вятърът бе променил посоката си и сега я блъскаше безмилостно в лицето, а тя се виждаше принудена да се бори за всяка крачка, която я отдалечаваше от Мирамар. Дори високите и яки борови дръвчета се огъваха под жестоките пристъпи на вятъра. Сега боровете се разреждаха и отстъпваха място на огромни дъбове, но това само й подсказваше, че не е изминала повече от няколко мили от пътя си към града.
Небето бързо се смрачаваше. Беше напуснала къщата в ранния следобед, но скоро щеше да се свечери. Скоро семейство Деланза щяха да се съберат за вечеря — и да открият нейното отсъствие.
Реджина отново преглътна дълго сдържаното ридание.
Нямаше да успее. Беше извървяла само няколко мили, а вероятно вече бяха изминали повече от два часа от тръгването й. Ако си спомняше добре, кръстопътят, който се намираше недалече от града, беше поне на дванайсетина мили от сегашното й местоположение. Нима щеше да прекара нощта сама сред тези гъсти горски шубраци? Самата мисъл бе ужасяваща. По пътя насам Слейд й бе говорил за хищниците, които обитавали горите на Мирамар. Можеше ясно да си представи глутниците гладни вълци, излезли през нощта на лов за плячка. Реджина потръпна. А после, за да стане всичко още по-сложно, по земята се изсипаха първите едри капки дъжд.
Реджина се закова на място и впери поглед в застрашителното небе.
— О, не — простена тя. Може би в отговор на думите й, небето сякаш се разтвори и изсипа над гората истински потоп.
Само за миг дрехите на Реджина се просмукаха с вода. Досега й беше студено, сега вече замръзваше. Вятърът свиреше гневно в дърветата. Короните на дърветата над главата й възпираха част от водната струя, но тя вече беше подгизнала до мозъка на костите си. Дори да поискаше да се върне назад, силите й я напускаха, а дъждът й се струваше непреодолима пречка.
Реджина беше мокра и изтощена. В миг душата й се изпълни с угризения заради глупаво скроеното детинско бягство. Но сълзите не можеха да я отърват от бедите. Ако имаше късмет, отсъствието й вече трябваше да е открито и скоро щяха да я спасят. Отново.
И тогава дочу името си.
Тя се напрегна. Вероятно гласът беше само продукт на въображението й. Тя се вслушваше напрегнато, но до слуха й долиташе само свистенето на вятъра — а дали не беше вълчи вой? Дъждът се блъскаше ожесточено в земята и допълваше шумната смесица от звуци. Реджина се опита да погледне назад към пътя, но вечерният сумрак обрече опита й на провал. Тя обгърна с ръце тялото си, което вече се тресеше неудържимо от студа.