— Не винаги можем да заповядваме на мислите си, но можем поне да обуздаваме действията си. Само това е важно.
Погледът му беше мрачен, предизвикателен и скептичен.
— Два пъти дневно през Темпълтън минава влак, който пътува на юг. Няма да можеш да хванеш сутрешния, но можеш да заминеш утре вечер. Рик има разписание. След малко ще проверя.
Реджина имаше чувството, че Слейд няма търпение да я качи на този влак.
— М-може би трябва да си почивам утре и да замина вдругиден.
— Ще те отведа още утре — отвърна равнодушно Слейд. — Преди нещата наистина да излязат извън контрол.
Реджина разбра. Разбра всичко. Не по-зле от самата нея Слейд бе почувствал онова странно привличане, което често пламваше помежду им — опасно привличане, което нямаше да умре само защото двамата с него са решили, че трябва да го подушат. Със сигурност не можеха да живеят под един покрив и да предизвикват съдбата си. Слейд очевидно беше твърдо решен да я отведе от дома си колкото е възможно по-скоро. Вероятно в крайна сметка бе решил, че не иска да се ожени за нея.
Тя сведе поглед, за да скрие от него издайническата болка в очите си. Нямаше причини да се чувства наранена, защото бракът помежду им беше невъзможен. А дали беше така? Реджина не вдигна поглед, докато Слейд прекосяваше стаята и затваряше вратата зад гърба си.
Изтощена, тя се облегна на меките възглавници. Чувствата й бяха объркани и разпилени. Трябваше да се чувства облекчена, че Слейд ще й помогне да си отиде. Вместо това беше изумена, нещастна, съкрушена. Какво би станало, ако останеше? Какво щеше да стане, ако се оженеха? Господи, как бе способна да си помисли такова нещо!
Реджина нямаше време да размишлява над странния обрат, защото внезапно някой почука на вратата. В стаята влезе млада жена. Имаше гладка светла кожа и тъмна коса и изглеждаше само с няколко години по-голяма от самата нея. Простичката й риза, пола и памучна престилка подсказаха на Реджина, че е прислужница в къщата. Камериерката постави препълнения поднос на дървената масичка до вратите откъм терасата и спокойно се обърна към гостенката.
Реджина приседна в леглото си.
— Ти трябва да си Лусинда. Благодаря. Храната ухае приятно.
Лусинда промърмори нещо в отговор. Реджина имаше странното усещане, че другата жена я изучава напрегнато, но предпочете да не обръща внимание.
— Имате ли нужда от още нещо? — попита учтиво момичето. — След малко ще ви донеса вода за баня.
Реджина поклати глава. Камериерката мигновено напусна стаята. Реджина спусна нозе покрай леглото. Сега ходилата й пулсираха болезнено и всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Тя прекоси помещението и седна зад масичката, но в момента храната беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Трябваше незабавно да вземе решение какво да прави — какво иска да прави.
Слейд я събуди на следващия ден. Той нахлу забързано в стаята й, отвори широко вратите на терасата и помещението мигновено се окъпа в слънчева светлина. Реджина се протегна като котка. Чувстваше се изморена, не искаше дори да се помръдва, но знаеше, че има причина — много важна причина — да стане и да посрещне новия ден.
— Елизабет! — В гласа на Слейд се долавяше бледа следа от нейната умора. — Трябва да се събуждаш.
Костваше й неимоверно усилие да си наложи да пробие тежката завеса на съня. Когато най-сетне успя, до слуха и достигна гласът на Слейд, който я подканваше да се събуди. Щом отвори очи, й беше нужен само миг да разпознае силуета му, надвиснал над нея, вперил поглед в тялото й.
Само за миг Реджина се разбуди напълно. Тя сграбчи завивките, които бяха смъкнати до талията й, и ги придърпа до брадичката си.
— Какво правиш тук?
Погледът му неохотно се отмести от лицето й.
— Чуках силно по вратата. Спиш като мъртвец, Елизабет. — Най-сетне очите му срещнаха нейните. Каквито и да бяха чувствата му към нея, сега бяха внимателно прикрити. — Влакът минава към шест вечерта. Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до града. Не знам много за жените, но съм сигурен, че имат нужда от доста време да се облекат. Най-добре ще е да се размърдаш.
Реджина понечи да му отговори, че се чувства твърде изморена, за да пътува днес, което си беше самата истина. Но истинската причина се простираше отвъд физическото й състояние. През изминалата нощ дълги часове се бе опитвала да си втълпи, че Слейд е прав и че наистина е наложително да замине. Не беше успяла. Не беше добре дошла в дома на доведената си майка, а това бе единственото място, където можеше да отиде. Никак не й допадаше мисълта да отседне сама в някой хотел. Самотата не я привличаше, не и в това състояние. Сега, след като знаеше какво в действителност искат от нея семейство Деланза, дали не би могла да владее положението? Би могла дори да се съгласи на евентуален брак със Слейд. Последната нощ бе доказала, че в отношенията им има някакъв потенциал. Но, разбира се, щеше да има нужда от време, за да вземе такова решение, и в никакъв случай не би могла да се съгласи на брак, докато напълно не си възвърнеше паметта.