Така и стана. Това беше причината повече да не изпитва болезнени угризения на съвестта. Беше му отнело две минути в тяхно присъствие, за да проумее, че Реджина Шелтън бързо и необратимо се влюбва в сина му Слейд. Тя не можеше да откъсне очите си от него, а поканата и очакването в очите й бяха очевидни за всеки ревностен наблюдател. Рик дори не смяташе, че решението й да остане, което бе взела само преди броени минути, наистина се дължи на умението му да убеждава хората. Можеше да заложи и кожата на гърба си, че тя сама бе пожелала да остане и вероятно бе изпитала безгранично облекчение, че той безрезервно я подкрепя в намеренията й.
Що се отнасяше до Слейд, той несъмнено принадлежеше на Мирамар. Сърцето му винаги щеше да остане но тези земи дори ако Джеймс бе все още жив. Въпреки непокорната му природа. Това момче винаги бе обичало земята с безгранична е страст и в това отношение много приличаше на самия Рик. А вече беше на двайсет и пет — достатъчно зрял, за да се установи на една място и да подреди живота си. В крайна сметка възможно бе и той да не остане безразличен към неподправеното очарование на момичето. Рик бе забелязал начина, по който сина му гледаше Реджина. А всеки мъж се нуждае от добра съпруга. Синът му не беше изключение.
Колкото и смешно да изглеждаше отстрани, Рик си играеше на сватовник. Цял живот се бе надявал да има за снаха дама от класа като Реджина. Защото Рик умееше да преценява хората от пръв поглед, а от момента, в който бе погледнал Реджина, той знаеше, че тя е нещо повече от богата аристократка със синя кръв. Тя беше честна, благородна и мила жена. Беше толкова различна от Елизабет Сейнт Клер, колкото изобщо беше възможно, макар и двете да бяха поразително красиви.
Още преди пет години Рик знаеше със сигурност, че Елизабет е неудържима кокетка. Притежаваше себичен и лицемерен прав, а Рик имаше солиден опит с такъв тип жени, защото Полин, първата му съпруга, беше от тях, а и Виктория умееше да играе тази игра, щом пожелаеше. Джеймс, разбира се, не бе забелязал тази страна от характера й, незабавно очарован от кокетните й погледчета и бързи закачливи усмивки. Когато Рик реши, че ще се наложи да ожени Слейд за Елизабет, единственото нещо, което го притесняваше, беше ясното съзнание, че синът му ще я намрази от пръв поглед. За щастие сега нямаше нужда да се притеснява за това.
През целия си живот Джеймс беше честен, мил и болезнено добродушен. Може би наистина този свят бе подреден така, че противоположностите да се привличат. Но Господ му беше свидетел, че след смъртта на Джеймс семейството изпитваше отчаяна нужда от някой като Реджина Шелтън. А Слейд се нуждаеше от нея най-много от всички.
Не, Рик наистина не изпитваше никакви угризения на съвестта.
Уловен в капан — точно така се чувстваше Слейд, откакто бе намерил Елизабет Сейнт Клер до железопътните релси на няколко мили от Темпълтън. През последната нощ пък не можеше да се отърве от усещането, че яката на ризата му непрекъснато се свива — а може би просто невидима примка се затягаше около врата му.
Тя не биваше да остава. Онова безпаметно привличане, което съществуваше помежду им от мига на първата им среща, сега сякаш придобиваше свръхестествени измерения. Последната нощ бе ярко доказателство за това. Последната нощ нещо опасно беше на път да се случи. Тази жена беше годеницата на Джеймс, но Слейд сякаш бе забравил за този факт, както бе забравил и всичко останало. Беше пренебрегнал всякакви обстоятелства — нейния произход, безпомощното й състояние. Тя очевидно беше истинска дама и вероятно девица, макар че никога не беше общувал с девствена жена, за да може да я разпознае. Той обаче бе забравил и това. Не можеше повече да се доверява на себе си в нейно присъствие. През изминалата нощ разсъдъкът му сякаш бе помрачен от непоносимото желание да притежава тази жена. И досега не можеше да си обясни как изобщо бе успял да си наложи да я доведе у дома, без да я прелъсти.
Истинската ирония се криеше във факта, че Елизабет наистина беше всичко онова, което Джеймс бе описал в писмата си. Не само че беше ослепително красива, но беше и истинска дама от главата до петите, от елегантните дрехи, които неизменно носеше, до опрощаващите дълбини на сърцето си. Беше изискана, мила и благородна. Слейд не се беше сблъсквал често с такъв благ и възвишен характер, но несъмнено го разпознаваше у нея. Предната вечер, когато й призна, че е бил на път да превърне фантазиите си в реалност, тя му отговори, че не мислите, а само действията на човека наистина са от значение. Прииска му се да се усмихне, но не успя. Беше толкова благовъзпитана, че се опитваше да го накара да се почувства по-добре, да заличи чувството му за вина, и то в момент, когато бе изтощена до смърт, измъчена от незнание за произхода си и достатъчно изплашена, за да хукне да бяга от него.