Господи, тази жена би била съвършена съпруга за Джеймс. Двамата наистина биха си подхождали. Но не беше подходяща за него, за Слейд, и никога нямаше да бъде.
Той не беше благороден като Джеймс и както самата тя бе отбелязала, не е истински джентълмен. Но макар и да го знаеше, острите й думи го нараниха. Беше толкова невъздържан, че последната нощ почти се бе възползвал от нея и колкото повече време съжителстваха под един покрив, толкова по-трудно щеше да става да устои на привличането помежду им — да устои на себе си. Искаше му се да я презре, задето отвръщаше на чувствата му с такава готовност, но не можеше. Това бе единствената черта от характера й, която я правеше земна, правеше я истинска жена. По някакъв начин отношението й към него дори допринасяше за облика й на истинска дама, защото бе в очевиден контраст с вроденото й благоприличие. Можеше само тайничко да съжалява, задето е толкова недостижима за него, но с всяка въздишка на съжаление в душата му нахлуваше несдържано възхищение от магнетичната й личност.
Беше се опитал да я отпрати, беше се надявал тя да замине. И беше сигурен, че ако го види в истинската му светлина, ще се почувства отблъсната от него. Но тя явно отказваше да го възприеме като бездушен негодник, без значение какво мислеше или правеше. Виждаше в него само своя спасител, а вероятно и своя герой. Как можеше той да остане безразличен към нейната благодарност, съчетана с необикновено красивото й лице и безгранично щедро сърце? Как? Влагаше всичките си сили, за да го постигне, но всеки път, когато тя го погледнеше с огромните си кафяви очи, едва се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си.
Може би истинският му проблем се криеше във факта, че нуждата да я закриля надделяваше над желанието му да я отблъсне. Тя беше една невинна девойка. Беше лесно да се предположи, че винаги досега е водила безопасен и благоприличен живот. А сега вродената й наивност и невинност се усложняваха от внезапната загуба на паметта. Как би могъл да не й се притече на помощ, как би могъл да пренебрегне порива си да се грижи за нея? Защото такъв тип жена едва ли имаше представа как да се грижи за себе си извън изисканата бална зала.
Примката се стягаше около врата му. Беше загубен, ако тя си тръгнеше, и двойно проклет, ако останеше дори и ден повече. Слейд не можеше да забрави Мирамар. Рик бе заявил, че ако не се оженеше за малката наследница, и то скоро, неизбежно щяха да им отнемат Мирамар. Възможно беше Рик да преувеличава. Старият често си позволяваше подобни волности особено когато крайната цел си заслужаваше. Слейд беше длъжен лично да прегледа документите на имението, и то незабавно.
И ако Елизабет решеше да остане, той щеше да се нуждае от всичките си духовни сили, за да не предаде Джеймс. Това не се отнасяше само до безсмислените му фантазии или непокорното му тяло. Защото Слейд подозираше, че съществува една мъничка частица от него, която отказваше да се подчини на желязната му воля и да приеме факта, че Елизабет е недостижима територия, и която би могла дори да се помисли, че евентуалният брак с нея не е чак толкова невъзможен. Слейд беше решен да се бори със себе си докрай, но не биваше да я докосва, не биваше дори да си помисля да се жени за нея, а трябваше да намери някакъв начин сам да оправи нещата в Мирамар — в случай че Рик казваше истината.
Той вече дори не обмисляше възможността да се върне в Сан Франциско, където имаше безброй отговорности към обширната империя на Чарлз Ман. Не можеше да напусне дома си сега, когато Мирамар се намираше в такава финансова криза. Чарлз му бе разрешил да остане при семейството си толкова дълго, колкото смята за необходимо, но Слейд трябваше неотложно да го уведоми за плановете си. Разбира се, нямаше да остане тук завинаги и никога нямаше да заеме мястото, което по право се полагаше на Джеймс. Нямаше да го направи. Но просто не можеше да изостави Мирамар в такъв момент. Не можеше да си тръгне, докато не постигнеше някакво споразумение с банката и не се убедеше със собствените си очи, че Мирамар е тръгнал в благоприятна посока. Но не можеше да отрече и другата безусловна истина — ако не беше Елизабет, не би имал нищо против да остане и за по-дълго. Внезапно му хрумна, че ако Джеймс беше жив, вероятно никога не би напуснал Мирамар.