— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!
Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.
— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.
— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.
— Какво?
— Вие ме нарекохте Елизабет.
Очите му бяха черни, огромни, невярващи.
— Аз така ли се казвам?
Слейд бе напълно неподвижен.
— Елизабет ли се казвам?
— Загубила си паметта си?
Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.
— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.
Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.
— Моля ви! Елизабет ли се казвам?
Слейд не й отговори.
Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.
— Елизабет ли се казвам?
Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.
— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.
— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!
— Нищо ли не си спомняш?
Реджина клатеше глава като обезумяла.
— Дори жената, която те е придружавала?
— Не!
— Не си ли спомняш, че си била на влака?
— Не!
Той се поколеба.
— А Джеймс? И него ли не помниш?
— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.
Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.
— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.
Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.
Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.
— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.
— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.
Той се обърна.
— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.
— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.
— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.
Тя поклати унило глава.
— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?
Лицето му беше напълно безизразно.
— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.
Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.