— Опитай да се отпуснеш — каза навъсено Слейд. — Забрави проблемите, поне засега.
Думите му внезапно я изтръгнаха от мрачните й мисли. Реджина се вкопчи в седлото, за пореден път изненадана от неговата проницателност. Трябваше да запази относително спокойствие и присъствие на духа, въпреки напиращите пристъпи на истерия. Внезапно тя се намести на седлото, така че да вижда лицето на спътника си.
— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми за обира във влака. И за Джеймс.
В продължение на един безкраен миг той остана безмълвен и Реджина си помисли, че изобщо няма да й отговори. Когато най-сетне отвори уста, гласът му бе лишен от всякакви емоции.
— Ти беше на път за Мирамар, където трябваше да се състои брачната церемония. Рик изпрати двама ни с Едуард да те посрещнем в Темпълтън. Влакът пристигна със закъснение — и ти не слезе от него. Научихме от другите пътници, че си скочила по време на въоръжен грабеж. Брат ми се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за случилото се. Аз тръгнах да те търся. Не беше особено трудно да те открия — просто следвах железопътните релси.
Тя го гледаше с широко отворени очи. За миг й се стори, че някакъв спомен проблясва в съзнанието й; само за момент си помисли, че образите са в съзнанието й и може ясно да ги различи: пистолет, изплашени хора, забързан бяг и лудешки полет към земята. Но този миг отмина, преди да успее да се вкопчи в него и да изгради ясна картина от обърканите и безформени силуети в съзнанието си. Не можеше да си спомни, но самата мисъл, че е преживяла такъв кошмар беше потресаваща. По тялото й премина сковаваща тръпка.
Слейд яздеше, поставил свободната си ръка на бедрото. Сега я докосна успокоително по ръката.
— Недей да го изживяваш отново — каза й той. — Не е нужно да се плашиш още повече.
— Аз и бездруго съм изплашена — отвърна Реджина. Тя се обърна и надникна в очите му. Погледите им се срещнаха. Никой не извърна очи.
— Не бива да се страхуваш. В Мирамар ще си починеш и ще си спомниш всичко.
Тя обаче не се отпусна.
— Какво ще стане, ако никога не си спомня?
Той не й отговори веднага.
— Ще си спомниш. Просто ти е нужно време.
— Ами онези разбойници? Какво се е случило с тях?
— Избягали са. — Реджина простена. — Ще ги хванат — заяви твърдо Слейд. — Не се притеснявай за тях. В момента те са последният ти проблем. Елизабет, ние защитаваме своето. Винаги сме го правили. И винаги ще го правим. Повярвай ми.
Тя отново го погледна в очите. В погледа му нямаше нищо загадъчно. Беше пълен е решителност, с обещания. Реджина му повярва. Тази вяра й донесе и пълно доверие в него. Той беше брат на Джеймс, беше неин спасител, а сега й предлагаше да я защити. Не можеше да отхвърли такова предложение.
— Благодаря ти.
Слейд й се усмихна. Това беше кратка усмивка, но й донесе неимоверно успокоение. Реджина му върна усмивката — едва доловима и също толкова краткотрайна. Ръката му се плъзна около талията й. Реджина я погледна напрегнато. Силата, стаена в очертаните му мускули, отново я порази, както и негласната закрила на жеста му.
Това я накара да се запита какво ли ще почувства, когато види Джеймс — което несъмнено щеше да се случи в недалечното бъдеще. Вероятно той я чакаше разстроен в Темпълтън.
Реджина отново усети надигащата се паника. Опита се да си спомни поне лицето на своя годеник. За неин ужас съзнанието й бе запълнено от образа на Слейд. Непрестанно виждаше голата му мускулеста ръка, обгърнала покровителствено талията й. Колкото и да се напрягаше, Джеймс си оставаше само един безформен и безличен силует. Реджина осъзна поразена, че не знае как изглежда дори самата тя.
— Какво има? — попита мигновено Слейд.
Неговата проницателност я влудяваше.
— Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня Джеймс. Това не ми изглежда нормално.
Слейд не каза нищо, но тялото й безпогрешно долови напрежението, което отново го обземаше. Внезапно той отдръпна ръката си от нея.
— Не зная дори как изглеждам аз самата — добави унило тя. Думите й бяха последвани от продължителна тишина.
— Светла — промълви най-сетне Слейд, по-навъсен от всякога. — Косата ти е дълга и руса. Не бледо или сребристо руса, а златиста, с медни оттенъци.
Тя се извърна на седлото към него, озадачена от подробното описание, което бе направил на косата й. Той обаче не я погледна.
— Разкажи ми за Мирамар. Кажи ми и за Джеймс — прошепна Реджина в потискащата тишина. — Кажи ми всичко, което трябва да знам.
— Мирамар? — Гласът му омекна. — Ще се влюбиш в това място веднага щом го зърнеш. Никъде по света няма друго кътче като Мирамар. Земите ни се простират между залива Санта Роза на север и Вила Крийк на юг. Стигат чак до Тихоокеанското крайбрежие. В миналото сме притежавали повече от петдесет хиляди акра; границите на земите ни са достигали днешен Темпълтън. Сега имаме само една трета от някогашните си вледения, но все още държим в ръцете си сърцето на рая.