Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.
От другата страна на хотела имаше малка хлебопекарна и кафене. В търговската част на града имаше също малък универсален магазин, месарница, офис на „Уест Кост Ланд Къмпани“, бръснарница и няколко други ателиета за търговия на дребно. Повечето от сградите бяха дървени и съвсем нови. Между тях бяха пръснати големи участъци свободна земя. Целият град се състоеше от около две дузини къщички.
Слейд обясни на Реджина, че преди две години тук избухнал пожар, който унищожил почти цялата централна част на града. По онова време Темпълтън вече бил изживял своя кратък разцвет. С настъпването на ерата на железниците градът се оживил и бил надушен от проницателни предприемачи, които изкупили самобитните мексикански ранчо и си ги разпределили помежду си. След пожара обаче повечето от собствениците предпочели да се преместят другаде, вместо да строят отново. В момента Темпълтън се приличаше лениво на жаркото калифорнийско слънце, притихнал и призрачно пуст.
Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.
Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.
Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.
Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.
Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.
Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?
Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.
Вместо това погледът й обходи стаята. Беше малка и неугледна. Стените бяха покрити с приятни розови тапети, които обаче се нуждаеха от солидно почистване. Имаше също старо бюро, разнебитен гардероб и два тапицирани стола, които не се връзваха с останалата част от мебелировката. Леглото представляваше тясна кушетка с тънък дюшек, а на пода беше проснат ръчно тъкан килим, който очевидно бе видял безброй посетители. Но Реджина се удивяваше не от стаята, а от собственото си отношение към обстановката. Явно този хотел не отговаряше на изискания й вкус. Значи Елизабет Сейнт Клер бе свикнала с по-добри условия на живот.
И тогава погледът й попадна на огледалото. Тя се втурна нетърпеливо към него. Подутият глезен я заболя силно, но Реджина не му обърна внимание. Тя спря пред отражението си в огледалото и премигна удивено. Надеждите й рухнаха. Отсреща я гледаше бледото изплашено лице на една непозната, в което нямаше нищо близко и свое.
Реджина преглътна сълзите си и се вкопчи в ръба на бюрото, за да се задържи права. Разочарованието я сломи. Огорчението замайваше съзнанието й. Тя си пое няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, докато подът спря да се върти пред очите й.