— Извинявай, приятелче — измърмори Ретиф през стиснатите си зъби. — Да вадя очи не е никак джентълменски, но сега изглежда дава добър резултат…
Съществото се успокои и само краищата на полите му ту се повдигаха, ту се сваляха. Дипломатът реши да отслаби въздействието на палеца си. Пляскащият се опита да използува ситуацията в своя полза, но силовият аргумент го накара отново да заеме свободна поза.
— Е, сега изглежда се разбрахме добре — каза Ретиф. — Води ме при твоето началство!
Външната отбранителна линия на джекаите се оказа ниска ограда от бодливи клони. Ретиф застана пред нея след двадесетина минути вървене през пустинята. Тук можеше да изчака последващото развитие на събитията. Седна на пясъка, смъкна от себе си нощния пленник, но предвидливо запази предимството си на палеца. Ако е прав, няма дълго да чака.
Ярък червен лъч го блъсна право в лицето и след миг изгасна. Ретиф се изправи на крака. Спътникът му възбудено размаха краищата си. Дипломатът трябваше да приложи правилото на пъхнатия дълбоко палец.
— Стой спокойно — каза той. — И не мисли, че ще успееш да извършиш някакво геройство.
Тези думи останаха, разбира се, без никакъв отговор, но палецът продължаваше да произнася цяла реч. Пясъкът зашумя на различни места. Около него веригата се затвори плътно.
Той хвана още по-здраво джекая. Очите му, които свикнаха с тъмнината, различиха някаква тъмна фигура, голяма почти като него. Изглежда тези същества бяха с различни големини.
Ниският звук, който се разнесе, приличаше на гърлено жабуркане и продължи прекалено дълго, преди да замлъкне. Ретиф слушаше с наклонена напред глава и се опитваше да разбере казаното.
— Дотук добре — каза той. — А сега същото това, но с две октави по-високо.
— Хааарп! Моля за извинение. Така добре ли е? — гласът от мрака беше достатъчно ясен.
— Напълно — отговори Ретиф. — Дойдох да направим размяна на пленниците.
— Какви пленници? Ние нямаме пленници.
— Как да нямате? Ами аз?
— Ах, да, разбирам ви. Колко е разумно. И какви гаранции искате?
— Думата на джентълмен е напълно достатъчна.
Ретиф освободи пленника си. Той размаха краищата си и се скри в тъмнината.
— Ако това не ви затруднява, моля да ме последвате в щаба — каза гласът. — Там ние ще обсъдим нашите работи, като използуваме предлаганите ни удобства.
— Ще се радвам на тази възможност.
Червената светлина премига два пъти. Ретиф забеляза в стената разкрилия се отвор и премина през него. Следваше смътните фигури по топлия пясък право към някакъв нисък като пещера вход, от който излизаше слабо червеникаво сияние.
— Аз трябва да се извиня за несъвършената конструкция на комфорт-купола — каза гласът. — Ако само можехме да предполагаме, че ще ни окажат чест с подобна визита?
— Моля, нито дума повече — каза Ретиф. — Ние, дипломатите, сме свикнали да пълзим.
Вътре в купола, под тежестта на петфутов таван, застанал на колене и наклонил надолу глава, Ретиф видя стени, облицовани с розово дърво, тъмночервен под, застлан с копринен килим, и ниско столче от полиран червен мрамор, върху което бяха поставени красиви сребърни съдове.
— Разрешете ми — разнесе се гласът — да ви поднеса моите искрени поздравления.
Ретиф се обърна. Размерите на джекая, покрит с аленеещи одежди, бяха направо необятни. Той беше застанал до него. А гласът излизаше от крехък на вид диск, който бе закрепен на гърба му.
— Вашите бойни особи се бият превъзходно. Надявам се, и ние да сме ваши достойни противници.
— Благодаря. Аз съм уверен, че подобно състезание ще бъде изключително интересно, но мисля, че ще успеем да го избегнем.
— Да го избегнем ли?
Ретиф чу странно жужене, което излизаше от събеседника му.
— Какво ще кажете, ако похапнем — продължи гигантският джекай след кратко мълчание. — После ще поговорим за работите ни. Казвам се Хошик, от Мозайката на Двойната зора.
— Аз съм Ретиф.
Хошик мълчаливо зачака.
— …от Планината на Безпрекословните инструкции — добави вицеконсулът.
— Това е вашето място, господин Ретиф — каза Хошик. — Надявам се, че нашите груби възглавнички няма да се окажат прекалено неудобни.
Докато Ретиф се настаняваше, в стаята влязоха двама джекай и за нещо се съвещаваха мълчаливо с Хошик.
— Моля да ме извините за отсъствието на апарати за превод — каза той на Ретиф. — Позволете ми да ви представя моите колеги.
Неголям на ръст джекай запърха в стаята, като донесе на гърба си сребърен поднос, изпълнен до горе с разнообразна и благоухаеща храна.
— Надявам се, че ще ви хареса — каза Хошик. — Доколкото зная, обмяната на веществата ни е на практика еднаква.