Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла
Част I
Удушвачите
I. Убийството на индиеца
Ганг, известната река, почитана от древните и сегашни индийци, които считат водите и за свещени, след като прекоси снежните Хималаи и богатите провинции Кашмир, Делхи, Агра, Бенарес, Пагна и Бенгалия, се разделя на триста метра от морето на два ръкава и образува помежду им гигантско, насечено устие, единствено по красотата си в целия свят.
Двата внушителни водни ръкави от своя страна дават живот на множество рекички, канали и каналчета, кои го браздят във всички възможни посоки, голямата площ земи около Бенгалския залив и образуват безброй острови, островчета и плитчини, които в близост до морето са наречени съвсем понятно от англичаните „Sunderbounds“1.
Няма нищо по-тъжно, странно и ужасяващо от гледката на тези Sunderbounds Тук няма нито градове, нито села от север на Юг и от изток на запад човешкото око може да зърне само огромни гъсталаци от бодливи бамбукови дървета, впити едно в друго и чийто високи върхове се поклащат при всеки полъх на вятъра, който разнася непоносимите изпарения на загниващи растителни маси и множеството трупове, хвърлени от индийците в Ганг.
Рядко някое бананово дърво се извисява над тези върхари, а още по-рядко е група мангови дървета да стърчат сред тресавищата или до обонянието на човек да достигне сладостната миризма на ясмина и магнолията, които се крият плахо тук-там сред невъобразимия хаос на джунглата Денем властвува гробовна тишина, която гнети и най-смелите, но през нощта настъпва неописуема врява от крясъци ръмжене, писъци и вой, които смразяват кръвта.
Кажете на бешалеца да отиде на Mecraia на Sunderbuuin, и той ще ви откаже: обещайте му сто, двеста, петстотин рупии, и той пак ще остане непоклатим в решението си. Кажете на моланда . бедния жител на граничните райони, да навлезе в оши, джунгли, и той, подобно на бешалеца, ще ви откаже. Бешалецм и молангът имат право: проникването в тези джунгли е равносилно на смърт. Наистина там, сред тия купища от бодили и бамбукови дървеса, сред тресавищата и жългите води се крият тигрите, които дебнат преминаването на лодките, дори на големите плавателни съдове, за да се хвърлят на мостика и отмъкнат лодкаря или моряка, който дръзне да се покаже; Там са огромните, страшни крокодили, които дебнат жертвата си, грозните носорози, готови да се нахвърлят при най-малкото помръдване на листата,
---
croraunTq видове индийски змии, между които rubdira. mandalt, чието ухапване причинява кръвоизлив, и питонът, който може да прекърши в прегръдкага си бивол. Най-накрая, тук се крие индийският Тхуг, оня, който задъхано очаква появата на когото и да било, за да го удуши и предложи живога му на ужасното си божество
И така, вечерта на 16 май 1855 година, един голям огън лумтеше в южните гранични райони и по-точно на двеста-триста крачки от трите устия на Мангал, тинеста река. която се отделя от Гаш, за да се влее в Бенгалския залив. Огънят, който се открояваше като фантастично видение на тъмното небе, осветяваше една обширна и яка бамбукова колиба, пред която, увит в голям щампован плащ, спеше индиец с атлетическа фигура, чийто мускулести крайници издаваха необикновена сила и ловкостта на маймуна. Беше красив бенгалец на около тридесет години, с жълтеникава силно лъскава кожа, прясно намазана с кокосово масло. Чертите му бяха правилни, устните сочни, без да са дебели, зад които се показваха прекрасни зъби; носът му бе остър, чело го високо, нарисувано на линии с въглен — особеният знак на последователите на Шива. Външността му излъчваше изключителна енергия и смелост, каквито обикновено липсват у сънародниците му.
Както казахме, той спеше, но сънят му не беше спокоен. Едри капки пот оросяваха челото му, което понякога се свъсваше; широките му гърди буйно се надигаха изпод плаща, а ръцете му, малки като на жена, трепкаха в гърч и често докосваха главата, отмахвайки тюрбана, като оставяха на показ грижливо обръснатия му череп. От устните му излизаха неясни, накъсани думи, произнесени с нежен, страстен глас.
— Ето я — казваше той усмихнат. — Слънцето залязва, спуска се зад бамбуковите дървега, паунът се спотайва, надига се марабу, чакалът вие… Защо не се показва? Сторих ли нещо нередно? Не е ли това мястото? Не е ли тук храстът с кървави листа?… Ела. ела. о. сладостно видение! Тъй страдам и жадувам отново да те видя! А, ето я! Черните и очи ме гледат, устните и се усмихват. Ах. колко божествена е тази усмивка! Мое небесно видение, защо мълчиш? Защо ме гледаш така? Не се страхувай от мен, аз съм ТремалНаик, ловецът от черната джунгла. Говори, говори, нека чуя твоя сладостен глас. Слънцето залязва, мракът се спуска като ято гарвани над бамбуковата гора… Не изчезвай, моля те!