— Тихо, господарю!. — промълви Камамури.
— Какво чу?
— Един бамбук помръдна.
— Къде?
— Там… на триста крачки от нас. Тихо!
ТремалНаик повдигна глава и огледа внимателно тъмната бамбукова гора, но не видя никого. Наостри уши, като задържа дъха си и потрепна. Едва доловимо шумолене идваше откъм посоката, указана от махарата; човек би казал, че нечия ръка предпазливо отмества широките сърцевидни листа на околните растения.
— Някой наближава — прошепна той — Не мърдай, Камамури.
Шумоленето се увеличаваше, макар и бавно. Малко след това видяха две тръстики да се огъват и да се появява индиец, който се наведе към земята и сложи ръка на ухото си. Остана така за минута, после се надигна и взе да души въздуха.
— Гари! — изсъска той.
Втори индиец излезе от тръстиките, на десет крачки от другия.
— Нищо ли не чуваш? — попита новодошлият.
— Абсолютно нищо.
— Все пак ми се стори, че някой шепне.
— Излъгал си се. Стоя от пет минути тук и нищо не съм чул. На погрешен път сме.
— Къде са другите?
— Пред нас, Гари. Има опасност хората, които са пристигнали тук, да се опитат да нападнат пагодата.
С каква цел?
— Преди петнадесет дни Девата от пагодата срещнала един мъж. Един от нашите ги видял да си разменят знаци.
— Какви знаци?
— Смята се, че мъжът иска да освободи Девата.
— Какво ужасно престъпление! — възкликна индиецът, който се наричаше Гари.
— Тази нощ един индиец, другар на нещастника, който дръзнал да вдигне очи към Девата на нашата почитана богиня, слязъл на брега. Безсъмнено, идвал е да шпионира.
— Но нали този индиец бе удушен…
— Да, но след него на брега пристигнали други мъже, единият от които уби нашия жрец.
— А кой е този мъж, който е погледнал Девата в лице?
— Един безстрашен мъж, Гари, способен на всичко — Ловецъ от Черната джунгла.
— Трябва да умре.
— Ще умре, Гари. Колкото и да бяга, ще го настигнем и нашите примки ще го удушат. Сега гръгвай; ти върви направо, докато стигнеш брега на реката, а аз ще ида при пагодата, за да пазя Девата. Сбогом и богинята да те пази.
Двамата индийци се разделиха, като взеха два различни пътя. Едва що шумът затихна, ТремалНаик, който през всичкото време бе подслушвал, скочи на крака.
— Камари — каза той възбуден, — трябва да се разделим! Ти ги чу, те знаят, че съм тук, и ме търсят.
— Чух. всичко, господарю.
— Ти ще проследиш индиеца, който се насочва към реката и при първа възможност ще се прехвърлиш на отсрещния бряг. Аз ще проследя другия.
— Ти криеш нещо от мен, господарю. Защо не дойдеш и ти на брега?
— Трябва да отида при пагодата.
— О, не правете това, господарю!
— Непоклатим съм. В пагодата а се крие жената, която омагьоса ума ми.
— А ако те убият?
— Ще ме убият до нея и ще умра щастлив. Тръгвай, Камамури, защото треската ми идва.
Камамури въздъхна дълбоко и се изправи.
— Господарю, къде ще се видим отново? — попита с развълнуван глас.
— В колибата, ако се отскубна от смъртта. Тръгвай! Махаратът се впусна в джунглата по следите на индиеца, в посока на речния бряг. ТремалНаик остана да го гледа със скръстени ръце на гърдите и смръщено чело.
— А сега — каза, вдигайки гордо глава, когато махаратът изчезна от погледа му, — да предизвикаме смъртта!…
Метна карабината си през рамо, хвърли последен поглед наоколо си и се отдалечи с бързи стъпки, като тръгна по следите на втория индиец. Пътят беше труден и заплетен. Земята беше покрита, докъдето на човек стигаше погледа, с гъста тръстикова мрежа, издигаща се необичайно високо. Онзи, който не е свикнал с тези места, несъмнено би се изгубил сред огромните растения и би му било невъзможно да направи и крачка без да вдигне шум. Но ТремалНаик, роден и израснал в джунглата, се движеше в нея бързо, сигурно и безшумно. Не вървеше — това му беше напълно невъзможно — а пълзеше като влечуго, без да спира, без за миг да се колебае кой път да хване. От време на време допираше ухо до земята, за да разбере, че не е загубил следите на индиеца.
Вече беше изминал една миля, когато установи, че индиецът неочаквано бе спрял. Постави три-четири пъти ухото си на земята, но земята не предаваше никакъв шум. Стана и напрегнато се заслуша, но до него не достигна никакво шумолене. ТремалНаик взе да става неспокоен.
„Какво ли се е случило“, рече си той, като се оглеждаше. „Дали не е усетил, че го следя? Трябва да съм нащрек!“
Измина още няколко метра с пълзене, после вдигна глава, но веднага я наведе. Беше се блъснал в някакво меко тяло, което висеше отгоре, и което веднага се отдръпна.