ТремалНаик закри лицето си с длани и нададе вик на ужас.
— Моята годеница!… А аз се готвех да убия бащата!… Ах, какъв ужас!
После се свлече до леглото и възкликна:
— Прошка, прошка!
Изумен, капитанът гледаше ТремалНаик и се питаше сънува ли, или е буден.
— Но обясни най-после! — извика.
С прекъсван от плача глас ТремалНаик му обясни пъкления план на Суйодхана.
— И ти знаеш къде е дъщеря ми — попита капитанът, който се бе изправил, побледнял от вълнение.
— Да, и ще ви заведа при нея — каза ТремалНаик.
— Върни ми я и ти се заклевам, че ако те обича, ще бъде твоя.
— О, благодаря ви, капитане! Ще дам живота си за вас.
— Да не губим време, да бързаме към Раймангал. Аз се канех да отида там и нападна тхугите в бърлогата им.
— Един миг още: на борда имам двама съучастници, които се канят да вдигнат кораба във въздуха.
— Ще ги обесим.
Затичаха се към палубата, където капитанът викна:
— Четири души да слязат в барутния погреб и арестуват предателите, които се канят да взривят кораба!
Вместо четири, двадесет души се спуснаха в склада с боеприпаси. Малко след това нещо цопна във водата и се чуха дватри изстрела.
— Хвърлиха се в морето! — каза един офицер, който дотича на палубата.
— Да се удавят! — рече капитанът. — Всичко наред ли е с барута?
— На предателите не е стигнало време да разбият буретата.
— Бог да ни закриля!… С пълна пара към Мангал!
XXI. Освобождението
Избягнал по чудо избухването в барутните погреби, „Корнуел“ плуваше с пълна пара към граничните райони.
ТремалНаик вече бе разказал всичко и капитан Коришан искаше да връхлети над канонерката на Хидер преди екипажът да е узнал за подготвяното нападение, за да не може да предупреди опасния Суйодхана за предателството.
Моряците и морските пехотинци бяха в оръжие и очакваха бойния сигнал, а артилеристите бяха застанали зад шестте топа, решени да потопят „Девоншайр“, но не и да го оставят да избяга.
Изправен на капитанския мостик и обзет от силно нетърпение, капитанът оглеждаше с нощен бинокъл мрака и насочваше кормчията, за да не попадне на някоя от многото плитчини. ТремалНаик до него се взираше с орловите си очи, за да открие устието на Мангал.
— Бързо, бързо!… — повтаряше. — Ако тхугите разберат за нападението, нашата Ада е загубена!
— Сега, когато знам къде се намира и ти ме водиш, вече не се страхувам, приятелю — отвърна капитанът. — Ех, най-после ще мога да я видя след повече от три години. Каква радост!… Жестоката съдба ми дължеше тази отплата.
— А като си помисля, че се готвех да ви убия и главата ви трябваше да бъде сватбения подарък!… Велики Шива! Какъв жесток заговор!
— Наистина ли беше решен да ме убиеш?
— Отначало да, капитане, защото само посредством това престъпление можех да получа онази, която обичам безгранично. Но един глас, по-властен от всичко, ме въздържа в последния миг.
Ако обаче онова приспивателно беше по-силно, нямаше да чуете името на Ада…
— Какво приспивателно? — попита учуден Коришан.
— Онова, което Биндур и Палаван сипаха в лимонадата ви.
— Кога?
— Снощи.
— Но аз не я изпих…
— Какво говорите?
— Спомням си, че опитах лимонадата, но ми се стори доста горчива и я излях. Бог ме е вдъхновил да не я изпия.
— Мангал! — извика в този момент офицерът на вахта.
— Къде? — попита капитанът.
— Пред нас, господине.
— Сигурен ли сте, че не се лъжете?
— Да, господине; вижте там онези два фенера, които блещукат. Офицерът не беше се излъгал. На половин километър от „Корнуел“ светкаха две точки: една червена и една зелена.
— „Девоншайр“!… — възкликна ТремалНаик.
— Машина назад!… — заповяда капитанът.
Тласкан от собствената си инерция, корабът продължи напред още петдесет, шестдесет метра, после остана неподвижен.
— Спуснете три лодки в морето и четиридесет въоръжени войници да слязат в тях, като вземат със себе си три шпингарди.
След това се обърна към ТремалНаик и продължи:
— Сега е твой ред, ако искаш ръката на дъщеря ми.
— На вашите заповеди — отвърна ловецът.
— Трябва да плениш екипажа на канонерката.
— Ще го сторя.
— Но никой да не побегне.
— Бъдете спокоен.
— И да се избягват пушечни изстрели, за да не обърнем внимание на постовете на тхугите.
— Няма да стреляме ни един път. Хидер ме чака: ще му скроя клопка.
— Добре, върви, смели момко.
Трите лодки бяха готови и хората — на борда им. ТремалНаик слезе в най-голямата и даде нареждане да потеглят при пълна тишина.
Капитанът остана да ги гледа, облегнат на парапета на носа, в плен на безбройни съмнения и безпокойство. Остана да гледа отдалечаващите се лодки, докато ги изгуби от взора си.