Изминаха няколко минути в мъчително очакване, после се чуха викове и шумотевица, но бързо всичко утихна.
— Нищо ли не виждате? — попита капитанът с глух глас офицерите около себе си.
— Да… — викна един от тях, — светлините завиват на борд!
— Канонерката идва към нас! — викнаха останалите. Мощно, победоносно ура заля палубата. Коришан дълбоко въздъхна.
— Бог ни закриля — прошепна. — Бедна моя Ада, най-после ще мога да те зърна и прегърна!…
Малко след това „Девоншайр“ спря до фрегатата и ТремалНаик се качи на борда.
— Готово! Хидер и хората му са пленени — каза.
— Благодаря, смели момко — рече Коришан и стисна силно десницата му. — Успя ли да ги изненадаш?
— Да, капитане. Чакаха ме с вашата глава и ни оставиха да ги доближим без всякакво подозрение. Когато разбраха, беше късно: всички бяха обградени и сложиха оръжие без съпротива.
— Да вървим към Раймангал.
— Но фрегатата не може да премине река Мангал.
— Ще я преминем с канонерката. Други двадесет смели мъже да тръгнат с мен.
Напуснаха фрегатата и се натовариха на „Девоншайр“, който веднага потегли с пълна пара срещу течението на Мангал. ТремалНаик пое командуването и нареди да увеличат още скоростта. Корабът се затресе от носа до кърмата. Скоро манометърът показа шест атмосфери и половина, но ТремалНаик и капитанът, обзети от необуздано нетърпение, не бяха доволни. Гласовете им кънтяха непрестанно и подканваха машинистите и огнярите да не спират за миг.
Вече бяха изминали три часа, дълги като векове за ТремалНаик, който очакваше да види отново жената, причина за толкова страдания и рискове. Полека-лека каналът се стесняваше и изпълваше с кални островчета, сред които канонерката се промъкваше, разбутвайки купищата гниеща растителност. Всичко сочеше, че пътуването скоро ще приключи.
Изведнъж от върха на мачтата се чу вик: — Баниянът!
На север се бе появило гигантско дърво с триста ствола. ТремалНаик се разтрепери от вълнение. „Ада!… — прошепна безмълвно, — ето ме на края на моите мъки!“ Скочи от мостика и се затича към носа. Брегът беше пуст. По клоните на банияна се виждаха само едни марабу, които зловещо грачеха. Появата на тези мрачни птици накара ловеца да потръпне до костите си.
— Машина назад! — викна.
Тракането на буталата утихна. Понесена от собствената си скорост, канонерката се плъзна по брега на острова и носа й заседна дълбоко.
Капитанът приближи до ТремалНаик, който се бе хванал за фалшборда, за да не падне.
— Никой ли няма?
— Никой.
— Тогава ще ги изненадаме в бърлогата им.
— Да, капитане.
— Ще можем ли да се промъкнем?
— Надявам се.
— Тогава да залегнем.
— Позволете да вляза пръв. Мен ме познават и ще мога да ви открия пътя. Щом чуете че свирна, напредвайте свободно.
След тези думи се затича като полудял към дървото, покачи се по него, достигна пресечения ствол и се спусна вътре.
В началото на стълбата блестеше факла, а до нея седеше на пост тхуг, с карабина в ръка.
— Минавай — каза той.
— Какво става в подземията? — попита го ТремалНаик.
— Нищо.
— А моята Ада?
— Очаква в пагодата сватбения си подарък — рече и удари три пъти по един голям тъпан, окачен на свода.
В далечината му отговориха три подобни удара.
— Очакват те — каза тхугът и му подаде факлата.
— Умри тогава!…
Бърз като светкавица, ТремалНаик се хвърли отгоре му, стисна го за гърлото и заби камата си дълбоко в гърдите му. Удушвачът падна без да издаде стон. ТремалНаик бутна трупа настрана и изсвири. Капитанът и хората му, които бяха успели да влязат, се приближиха.
— Пътят е свободен — каза ловецът.
— А дъщеря ми? — попита Коришан със задавен глас.
— Очаква ни в голямата пещера.
— Напред! Заредете пушките!
— Не, чакайте да мина пред вас. Ще ги изненадаме по-лесно.
— Върви, ще те следваме отблизо.
ТремалНаик бързо мина напред. Безкрай съмнения го вълнуваха в този върховен момент. Струваше му се, че ужасна опасност го застрашава, сега когато се готвеше да достигне щастието.
Продължи да тича още десет минути из дългите коридори, когато дванадесет звучни удара отекнаха в подземията. Беше стигнал до пагодата, сред която се извисяваше огромната, зловеща фигура на Кали, чудовищното божество на тхугите. Странна, невиждана до сега гледка се представи пред него.
От сводовете блестяха пищни полилеи, които пръскаха наоколо мъртвешка, синкава светлина. От стените висяха хиляди примки и ками. Пред една ваничка от бял мрамор, в която играеше свещената рибка на Ганг, върху копринена възглавница седеше Суйодхана, увит в копринен жълт плащ, а около него, прави и неподвижни като статуи, се бяха наредили сто тхуги, едни с черна кожа като африканците, други с маслиненожълта, като малайците, а трети с бронзова, червеникава и жълта, всички почти голи, намазани с кокосово масло и с татуирани гърди.