— Аха! — каза той.
Лоша мисъл мина през ума му. Хвърли се бързо встрани извади ножа си и погледна нагоре. Отначало не видя нищо, но беше сигурен, че това, в което се бе ударил, не беше бамбуков лист. Няколко минути остана неподвижен като статуя.
— Питон! — възкликна изведнъж, но без да се изплаши.
Чу се продължително шумолене, после едно дълго, тъмно и гъвкаво тяло се спусна вълнообразно по растенията. Беше наистина един чудовищен питон, дълъг повече от седем метра, който се проточваше към ТремалНаик, надявайки се да го притисне в лепкавите си обръчи, на чиято прегръдка нищо не можеше да удържи. Устата си държеше отворена, долната му челюст се разделяше като чатал, или като клещи, а раздвоеният му език играеше. Очите на влечугото горяха като въглени в дълбокия мрак.
ТремалНаик се бе отпуснал на земята, за да не бъде сграбчен от страшната змия и превърнат в купчина натрошени кости.
„Ако мръдна съм загубен“, помисли си, запазвайки пълно самообладание. „Ако индиецът пред мен не забележи нищо, спасен съм“.
Влечугото се беше спуснало ниско и главата му вече опираше до земята. То се протегна към ловеца, който остана неподвижен като труп, залази върху него и почна да го ближе със студения си език, после се опита да мине под него, за да го омотае. Три пъти извърши напразни опити, като съскаше от гняв и три пъти се отдръпна, гърчейки се многократно нагоре и надолу по бамбуковия клон, около който се беше увил. Ужасен, ТремалНаик продължаваше да лежи неподвижен, правейки свръхчовешки усилия да се владее, но щом видя влечугото да се издига и увива около себе си, побърза да пропълзи няколко метра встрани. Вече смяташе, че е извън опасност и се обърна, за да стане, като чу някой заплашително да му вика:
— Какво правиш тук?
ТремалНаик се беше изправил и стискаше ножа си в ръка. На седем-осем метра от него, близо до мястото, където се спотайваше питонът, бе изникнал неочаквано висок, слаб индиец, въоръжен с кама и ласо, завършващо в единия си край с оловна топка. На гърдите му беше татуирана тайнствената змия с женска глава, около която бяха изписани няколко санскритски букви.
— Какво правиш тук? — попита отново индиецът със заплашителен глас.
— А ти какво правиш? — отвърна му ТремалНаик с леден тон. — Да не си от ония нещастници, които се забавляват да избиват хората, стъпили на брега?
— Да, и знай, че сега ще постъпя по същия начин с теб. ТремалНаик започна да се смее, загледан във влечугото, което бе започнало да разпуска спиралите си и да се поклаща над главата на индиеца.
— Ти се надяваш да ме убиеш, но в този момент смъртта се докосва до теб — каза ловецът.
— Но преди това ще умреш ти! — извика индиецът и завъртя около главата си коприненото въже.
Съскането на змията му попречи за миг да метне оловната топка.
— Ох! — изстена той в плен на безкраен ужас.
Бе вдигнал глава и видя пред себе си питона. Опита се да побегне, като отскочи назад, но се препъна в един дънер и падна на тревата.
— Помощ! Помощ! — завика той отчаяно.
Огромният питон тупна на земята и светкавично омота индиеца в спиралите си, миг след което костите на нещастника изпукаха.
— Помощ, помощ! — повтори той с изхвръкнали навън очи. С бързо движение ТремалНаик се хвърли над змията и със страшен удар на ножа си я разряза надве. Тя гневно съскаше и покри с кървава пяна жертвата си. Канеше се да нанесе втори удар, когато чу силно шумолене на няколко места.
— Ето го! — прокънтя един глас.
Това бяха другите индийци, другарите на нещастника, на когото змията, макар прерязана надве, мачкаше месата му, бликащи от кръв. ТремалНаик усети опасността, която го грозеше и без да се бави хукна през джунглата.
— Ето го, ето го! — повтори същият глас. — Стреляйте по него!
Изстрел от аркебуз изтрещя и надигна ехото на джунглата, последван от други два. Убегнал по чудо от куршумите, ТремалНаик се извърна и изръмжа като зверовете, които убиваше в леса.
— Ах, мръсници! — викна той със задавен от ярост глас.
Бе насочил карабината си към своите преследвачи, които се задаваха с ками между зъбите и ласата в ръка, готови да го удушат. От цевта блесна огън и последва гръм. Един индиец нададе ужасен вик, покри лицето си с ръце и се претърколи в тревата. ТремалНаик подхвана своя бяг, подскачайки вляво и дясно, за да не могат да се прицелят в него. Прекоси едно пространство с тръстика, която яростно насече и навлезе в гъстата джунгла заличавайки следите си.
Продължи да тича още четвърт час; спря за миг да си поеме Дъх в края на някакви насаждения и се хвърли пак в лудешки бяг сред тресавища и голи места, набраздени от множество вади със застояла вода. Очите му бяха кървясали, на устните му изби пяна, но продължаваше да тича, сякаш имаше крила на краката, прескачайки препятствията, които препречваха пътя му, гмуркайки се в блата и канали с една-единствена мисъл — да остави своите преследвачи на възможното най-голямо разстояние.