V. Девата на пагодата
Когато спря, намери се на двеста крачки от величествена пагода. Тази пагода в най-чист индийски стил беше най-красивата, която ТремалНаик беше виждал някога из тия места. Построена изцяло от жълтеникав гранит, тя бе висока повече от двадесет метра, с основа широка две трети от височината, заобиколена от прекрасни колони, изваяни от изкусен майстор. Колкото повече пагодата се извисяваше, толкова повече се стесняваше, като най-горе завършваше с купол, от който се издигаше голям метален прът, поддържащ на върха си тайнствената змия с глава на жена. В ъглите на пагодата личеше индийската Тримурти, фигура с три глави върху тяло с три крака, и тук-там множество странни и любопитни скулптури на фигури от индийската свещена история: Брахма, Шива, Вишну, Парвати, злокобната богиня на смъртта, седнала върху лъв, ДармаРаджа, индийският Плутон, и много други божества, както и голям брой страшни чудовища и слонски глави с издадени хоботи.
Както казахме, ТремалНаик се беше спрял изведнъж, изненадан, че се намира пред такава пагода, защото смяташе, че всичко наоколо е само джунгла.
— Пагодата! — възкликна. — Загубен съм!
Огледа се набързо — намираше се на една гола поляна, с площ от около половин миля, на която нямаше ни храст, ни дърво.
— Загубен съм! — повтори той гневно. — Ако не намеря къде да се скрия, след пет минути ония ужасни хора ще връхлетят и ще ме удушат.
За миг се поколеба дали да не се върне назад в джунглата, където да се укрие, но трябваше да измине повече от осемстотин метра, през което време неговите преследвачи можеха да го открият. Помисли си за развалините около блатото, но те не представляваха удобно скривалище.
— А защо да не се изкача там горе? — промълви той, загледан във върха на пагодата — Наистина, защо не?
Човек като него, който притежаваше херкулесова сила и необикновената ловкост на маймуна, бе способен да се изкачи до купола, катерейки се по колоните и скулптурите, свързани помежду си със стръмни парапети.
Метна карабината на гърба си и се хвърли към пагодата; остана няколко мига заслушан и успокоен от дълбоката тишина, започна смелото изкачване. Изпълзя нагоре с учудваща бързина по една колона и оттам се метна на стената на храма, като се захващаше за краката на божествата, изкачваше се по телата им, поставяше крак на главите им, на хоботите на слоновете и рогата на биковете на бог Шива. Колкото се изкачваше по-нагоре. сърцето му — странно — започваше да бие по-силно, а тялото му се изпълваше с нова, тайнствена сила. Сякаш непреодолима сила го привличаше към върха на пагодата и изпитваше непознати, необясними усещания при допира на студения камък.
Може да беше два часа сутринта, когато след дълги въздушни акробации, които можеха да смръзнат кръвта на всеки страничен наблюдател, при непрекъснатата опасност да падне и да си разбие черепа, той стигна купола. С последно усилие се вкопчи до високия метален стълб със змията с женска глава. За негова изненада, намери се пред един отвор в покрива на купола, дълбок и тъмен като кладенец, пресечен от бронзова греда, на която успя да стъпи. „Къде ли съм — попита се. — Този кладенец сигурно води за вътрешността на пагодата.“ Хвана се за гредата, погледна надолу, но нищо друго не видя освен мрак; напрегна слух, но под него цареше дълбока тишина, явен знак, че в пагодата нямаше никой. Онова, което го изненада, бе едно достатъчно дебело въже, изплетено от лъскави, растителни нишки, завързано за гредата и спускащо се надолу. Събра всичките си сили и почна да го тегли нагоре, но веднага установи, че в долния му край е закачено някакво тежко тяло, което при поклащането почна да звънти. „Трябва да е лампа“ — каза си ТремалНаик. Изведнъж се удари по челото.
— О, спомням си! — възкликна, развълнуван. — Да… онези хора говореха за някаква пагода… за някаква дева, която бди… Справедливи Вишну, възможно ли е…
Спря и сложи двете си ръце на сърцето с поривист жест. Изпитваше същото вълнение, което чувствуваше през онези нощи, когато се намираше пред странното видение. Но това трая само миг. Хвана се за въжето и почна да се спуска, макар че не знаеше къде отива и какво го чака долу. След няколко минути краката му удариха някакъв кръгъл предмет, които издаде метален звук, поет от ехото на пагодата. Опита се да се наведе да види на какво е стъпил, когато скърцане, подобно на врата, чийто панти са ръждясали, стигна до ушите му. Погледна под себе си и му се стори, че в тъмнината различава една сянка, която се движеше безшумно. „Кой може да е?“ — попита се, потръпвайки. С едната си ръка извади пистолета, решен да продаде скъпо живота си, ако бъде открит, и зачака с неподвижността на гранитна статуя.