До него достигна дълбока въздишка, която странно го впечатли. Почувствува, че са му забили нож в сърцето.
— Луд ли съм, или орисан? — прошепна.
Сянката бе спряла пред някаква черна, огромна изваяна фигура, която се намираше точно под въжето.
— Ето ме, ужасно божество! — възкликна един женски глас, който разтърси ТремалНаик до дъното на душата.
На върха на изненадата си ловецът чу да се разлива някаква течност по пода и из въздуха се разнесе нежен мириз. „Чудовища, а не хора! — помисли си. — И все пак тази сянка има сладък глас, като този на сангуи.“
И наистина, не случайно Тремал Наик оприличаваше звука на това индийско виолончело (по-малко, но с повече струни от нашето) с женския глас, който сега слушаше. Ето, че той поде тъжно:
— Мразя те, страхотно божество, затова, че ме осъди на вечно мъченичество, след като разруши всичко най-мило, което имах на света. Убийци, бъдете проклети в този и онзи живот!
Тайнственото същество, което изрече това проклятие, избухна в плач. ТремалНаик за втори път потръпна с цялото си тяло и той, мъжът с непоклатим дух, верният син на джунглата, ловецът на тигри и змии, за пръв път в живота си се почувствува трогнат. За миг му се прииска да се спусне долу, но реши да изчака. Впрочем, сянката вече се отдалечаваше, изчезвайки в мрака и малко след това той чу вратата да скърца и да се затваря.
— Но как да разбера тази загадка? — промълви ТремалНаик, раздразнен. — Кои са тези чудовища, които имат нужда от жертви? Кое е това страхотно божество? Коя е тази жена, която проклина в полунощ, в часа на престъпленията, призраците и отмъщенията? Кое е това същество, което плаче, докато другите убиват? И защо ме вълнува тъй силно този нежен глас като небесна хармония? Това същество, тази жена аз искам да я видя, да й говоря, за да ми разкрие всичко. Не знам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че вече съм виждал тази жена, която така вълнува сърцето ми, че тази жена…
Спря, задъхан, почти изплашен. Топлина обля лицето му и го покри с пот.
— Ако това е моето видение? — възкликна с треперящ от вълнение глас. — Когато се катерех по храма, изпитвах душевен смут, а сега тук долу треперя. Възможно ли е да е вярно? Но по-добре да се спусна.
Плъзна се по въжето надолу и краката му опряха в някакъв твърд и грапав предмет, който издаде метален, или по-точно звук на бронзов предмет. Разбра, че е над черната фигура от бронз и се спусна още по-надолу, докато не усети пода. Краката му се плъзнаха по гладката и влажна повърхност. „Ето, тя тук поръси парфюма“ — каза си. — „Миризмата ми го подсказва. Утре ще разбера къде се намирам и с кого имам работа.“ Направи пет-шест крачки пипнешком в тъмнината и се спря с пистолет в ръката, в очакване някой лъч да освети тайнствената пагода. Минаха няколко часа без какъвто и да е шум да наруши гробовната тишина; горе, при отвора, небето почваше да се прояснява и звездите да бледнеят при плахата зора. Неподвижен, с широко отворени очи и наострени уши, ТремалНаик очакваше с търпението, присъщо на азиатските раси.
Малко след това слънцето неочаквано се появи на хоризонта, освети голямата бронзова топка на върха на купола на пагодата и от отвора проникна лъч светлина. ТремалНаик скочи на крака, изненадан, объркан от гледката, която се представяше пред очите му.
Намираше се под огромен купол, чийто стени бяха изписани с най-причудливи рисунки: първите десет превъплъщения на Вишну, богътпазител на индийците, чието седалище е във Вайконду, или млечното море на змията Адисешиеу, а наоколо — главните деверкели, сиреч полубоговете — пазители на осемте ъгли на света, жители на соргу, тоест раят на ония, които нямат толкова заслуги, че да отидат в кайласон, рая на Шива. По средата на купола бяха изваяни огромните катери, гении на злото, които разделени на пет племена, скитат из света без да могат да излязат от негодните да заслужат обещаното на хората блаженство, освен ако не съберат достатъчно молитви. По средата на пагодата се издигаше голяма, бронзова статуя на четириръка жена, която в една ръка държеше дълга сабя, а в друга — човешка глава. Гердан от черепи се спускаше по статуята чак до краката й, а бедрата й бяха опасани от колан с отрязани ръце и крака. Лицето на ужасната богиня беше татуирано, ушите й украсени с халки, кървавочервеният език излизаше цяла педя от устата й, сгърчени в жестока усмивка; китките й бяха стегнати в гривни, а краката й стъпваха върху един великан, покрит в рани. Още от пръв поглед се разбираше, че това божество, опиянено от кръв, танцуваше върху трупа на жертвата си. Друг странен предмет беше един мраморен купел, вграден в лъскавия камък на пода, пълен с бистра вода. В него плуваше златна рибка, от тези. които често могат да се срещнат в река Ганг.