ТремалНаик никога не бе виждал подобно нещо. Бе застанал пред чудовищното божество и го съзерцаваше с изненада и уплаха. Коя можеше да е тази зловеща фигура, украсена с черепи и отрязани ръце и крака? Какво означаваше онази златна рибка в купела от бял мрамор? Каква връзка имаха тези два странни символа с жестоките хора, които преследваха и удушаваха подобните си?
— Не сънувам ли? — прошепна ТремалНаик, търкайки очите си. — Вече нищо не разбирам.
В същото време леко изскърцване стигна до ушите му. Обърна се с карабина в ръце, но веднага отстъпи до отвратителното божество, подтискайки с мъка вика си на изненада и радост.
Пред него, в рамката на една златна врата стоеше изправена чудно красива девойка, с тревожно изражение на лицето. Беше на около петнадесет години, възраст, в която индийската девойка е в разцвета на младостта си. Осанката й беше грациозна, а формите — женствени. Чертите на лицето й издаваха антична хубост, оживена от грейналото изражение на англо-индийската жена. Кожата й бе розова, с несравнима мекота, очите й големи, черни и искрящи като диаманти; носът й прав, за разлика у всеки индиец, устните тънки, алени, разтворени в тъжна усмивка, която откриваше две редици снежнобели зъби. В буйната й тъмнокестенява коса, разделена на челото от грозд едри перли, се преплитаха дъхави цветя.
Както казахме, ТремалНаик бе отстъпил до чудовищната бронзова статуя.
— Ада!… Ада!… Видението от джунглата! — възкликна със задавен глас.
Повече не можа да каже нищо и остана там ням, задъхан, захласнат в това прекрасно създание, което го гледаше с дълбок ужас. Неочаквано девойката направи крачка напред, при което широката й наметка от коприна, обшита с широка синя ивица и украсена със сложни рисунки, се свлече на земята Ослепителен сноп светлина обви момичето, заличавайки го от погледа на ловеца, който бе принуден да притвори очи. То бе буквално покрито със злато и скъпоценни камъни. Златна броня, обсипана с най-красивите диаманти от Полконда и Гузерате и украсена с тайнствената змия с глава на жена, закриваше гърдите й и изчезваше под широк камширски шал, извезан със сребро, който опасваше бедрата й; много огърлици от перли и диаманти, едри като лешници, висяха на врата й; широки гривни, също покрити със скъпоценни камъни красеха ръцете й, а широки шалвари от бяла коприна бяха пристегнати около голите глезени на малките й стъпала от яркочервени коралови халки. Един слънчев лъч, проникнал през тесен отвор, се отразяваше в тази пищност от злато и скъпоценности, потапяйки девойката в море от заслепяващ блясък.
— Видението, видението!… — повтори ТремалНаик, като протягаше ръце към нея. — О, колко е хубава!…
Девойката се огледа уплашено и постави пръст на устните си, за да го прикани да мълчи, после тръгна право към него.
— Нещастник! — рече тя с изписан ужас в очите. — Защо си дошъл? Каква лудост те води в това ужасно място?
Без да иска ловецът бе паднал на колене и протягаше ръце към нея, която още по-уплашена отговори
— Не ме докосвай! — рече с отпаднал глас. ТремалНаик въздъхна дълбоко.
— Красива си! — възкликна той със страст.
— Млъкни, ТремалНаик! — каза тя и пак постави пръст на устните си.
— Красива си!… — повтори неукротимият син на джунглата.
— Ако не искаш да ме загубиш, не вдигай шум — рече момичето с нежен упрек. — Ти още не знаеш ужасните опасности, които те грозят.
— Аз съм ТремалНаик! Кой е този, който те заплашва? Кажи ми го и аз, ловецът от Черната джунгла, ти се заклевам, че утре този враг ще изчезне от земята!
— Не говори така, ТремалНаик.
— Защо?… Чуй, девойко: аз никога не бях виждал досега лице на жена в моята джунгла, населена само с тигри и змии. Когато те зърнах за първи път, при умиращите слънчеви лъчи, там, зад онзи храст, бях целият разтърсен. Стори ми се, че си божество, слязло от небето, и оттогава те обожавам:
— Мълчи, мълчи! — рече момичето с хълцащ глас, като скри лицето си в ръце.
— Не мога да мълча, красиво цвете на джунглата! — отвърна с порив ТремалНаик. — Когато изчезна, стори ми се, че нещо се откъсва от сърцето ми. Бях като замаян, пред очите ми танцуваше твоето видение, кръвта заигра във вените ми и към лицето ми се надигаха огнени езици, които стигаха до мозъка ми. Помислих си дори, че съм омагьосан!