— О, не, не! — прекъсна го уплашено момичето. — Това би означавало да загинем и двамата.
— Искаш ли да се махна от тук? Чуй, аз много те обичам, но ако съществуванието ти налага вечна раздяла помежду ни, ще тръгна любовта от сърцето си. Ще скитам прокълнат, ще нося вечно мъченичеството си, но ще го сторя. Говори, какво трябва да сторя?
Девойката мълчеше и хлипаше. ТремалНаик нежно я привлече към себе си и се готвеше да заговори, когато отвън долетя острият звук на рамзинга.
— Бягай, бягай, ТремалНаик! — възкликна момичето, извън себе си от ужас. — Бягай или сме загубени!
— Аха, проклетата тръба! — викна ТремалНаик и се озъби.
— Те идват — продължи девойката с отмалял глас. — Ако ни заварят тук ще ни пренесат в жертва на своето страхотно божество. Бягай, бягай!
— Никога!
— Да не искаш да загина?
— Ще те защищавам!
— Бягай, нещастнико, бягай!
Вместо отговор, ТремалНаик взе карабината си от земята и я зареди. Девойката разбра, че този мъж беше непоклатим.
— Имай милост към мене, те идват! — рече тя сломена.
— Да дойдат, чакам ги! — отвърна ТремалНаик. — Първият, който дръзне да вдигне ръка срещу теб, ще го убия като тигър от джунглата. Заклевам се.
— Е, добре, остани, тъй като си непоклатим, смели ловецо от джунглата. Аз ще те спася.
Тя събра наметката си и се опъти към вратата, от която бе дошла. ТремалНаик се хвърли към нея, да я възпре.
— Къде отиваш? — попита я.
— Да посрещна човека, който пристига, и да му попреча да влезе тук. Тази вечер, в полунощ, ще се върна при теб. Тогава ще се изпълни волята на боговете и може би… ще побегнем.
— Как ти е името?
— Ада Коришан.
— Ада Коришан! Ах, колко е хубаво това име! Върви, благородно създание, в полунощ ще те очаквам.
Девойката се уви в наметката си, погледна за последен път с навлажнени очи ТремалНаик и излезе, сподавяйки плача си.
VI. Смъртната присъда
Ада напусна пагодата развълнувана, с лице обляно в сълзи, но очите й искряха от гордост. Влезе в малък салон, покрит с пъстри рогозки, по които не липсваха рисунките на споменатите божества, на змията с женска глава, на статуята с ужасното лице и купела от бял мрамор със златистата рибка. Един мъж беше влязъл преди нея и се разхождаше нетърпеливо напред-назад. Беше висок индиец, слаб като върлина, с енергично лице, светещ и жесток поглед, с черна, рошава брада. Бе увит в богата наметка от жълта коприна, извезана със златни нишки и тайнствената емблема поставена в средата. Голите му ръце бяха покрити с белези и странни знаци, които дори един индиец би си блъскал главата да разгадае.
Щом зърна Ада, мъжът спря рязко и я стрелна с особен поглед. Устните му се изкривиха в грозна, страшна усмивка.
— Поздрав на Девата на пагодата — каза той и коленичи пред девойката.
— Поздрав на Великия вожд на богинята — отвърна Ада с треперящ глас.
Млъкнаха и двамата, без да свалят поглед един от друг, сякаш се опитваха да прочетат мислите си взаимно.
— Дево от свещената пагода — каза след малко индиецът, — теб те заплашва голяма опасност.
Ада потръпна. Гласът на индиеца беше мрачен и заплашителен.
— Къде си била тази нощ? Казаха ми, че си влязла в пагодата.
— Вярно е. Ти ми прати благоухания, които излях в краката на твоето божество.
— Кажи нашето.
— Да, нашето — каза момичето през зъби.
— Кого видя в пагодата?
— Никого.
— Дево на пагодата, грози те голяма опасност — повтори индиецът с още по-зловещ глас. — Открих всичко!
Ада оскочи назад и нададе вик на ужас.
— Да — продължи индиецът с нарастващ гняв — всичко разкрих! Сърцето ти, осъдено повече никога да не тупти на тази земя, изпитва любов към един мъж, когото си срещнала в джунглата. Този мъж пристигна с лодка миналата нощ в нашите владения и след като вдигна ръка над нас и извърши ужасно престъпление, изчезна, но аз го открих. Този човек влезе в пагодата.
— Лъжеш, лъжеш! — възкликна нещастната девойка.
— Дево на пагодата, обиквайки този мъж ти си изменила на дълга си. Истинско щастие бе, че той не посегна към теб.
— Лъжеш, лъжеш! — повтори уплашено момичето.
— Но няма да излезе жив оттука — продължи индиецът с дива радост. — Безумец, той искаше да излезе срещу нас, могъщите, ние, които караме Англия да трепери. Змията влезе в леговището на лъва и лъвът ще я разкъса.
Не го прави! Индиецът взе да се подсмихва.
— Кой смее да се опълчи на желанията на нашето божество?
— Аз.
— Ти?
— Да, аз, жалката! Гледай!
С бързо движение Ада хвърли наметката си на земята и в ръката й блесна кама с тънко острие и връх, намазан със силна отрова, който тя постави на гърлото си. Индиецът пребледня.