Той спря, понеже дочу острите звуци на рамзинга.
— Проклет инструмент! — възкликна. — Все свири!
Но изведнъж потръпна при мисълта, че тази тръба известяваше винаги някакво нещастие. „Дали не са открили, или убили Камамури?“ — помисли си. Спря дъха си и наостри уши. Острият му слух долови глъчка, която идваше отвън.
— Какво значи това? Вън има хора. Дали не са жителите на тези зловещи места?
Огледа се със суеверен ужас, но бе съвсем сам, погледна отвора на купола на пагодата, но и той бе напълно свободен.
— Чувствувам, че нещо ще се случи — рече той тихо, — но ще им покажа кой е ТремалНаик, когато се бие.
Провери дали карабината и пистолетите му са заредени, опипа острието на вярната си кама, обагрена стотици пъти от кръвта на тигрите и змиите, и се сви зад чудовищната статуя, смалявайки се колкото може повече.
Денят мина страшно бавно за индиеца, осден на пълна неподвижност и глад.
Сенките на нощта полека-лека нахлуха в най-тъмните кътчета на пагодата, после бавно почнаха да лазят нагоре.
В девет часа мракът беше тъй дълбок, че не се виждаше на една крачка разстояние, макар луната в небето да блестеше и се отражаваше върху големото бронзово кълбо на купола. Тръбата не бе повторила сутришната си песен, а човешката глъчка бе утихнала. Навсякъде цареше тайнствена тишина. Все пак ТремалНаик не смееше да мръдне; единственото движение, което си позволяваше беше да поставя ухо на студения камък на пагодата и внимателно да слуша. Един тайнствен глас му казваше да бъде нащрек и скоро установи, че този глас не го лъжеше, защото около единадесет часа, когато мракът, бе много дълбок, един странен, неопределен шум стигна до него. Като че ли нещо се спускаше отгоре по въжето, което носеше лампата. Колкото и да се взираше, ТремалНаик не успя да различи нищо За всеки случай стисна пистолетите и тихо се изправи. „Кой ли може да е? — попита се. — Във всеки случай не и Ада, защото полунощ е далеч. Дали не са ония ужасни хора?“
Вълна от ярост се изкачи по лицето му.
— Тежко на ония, които влезе тук!
В мрака се чу металическо дрънкане. Лампата се полюляваше, разклатена безсъмнено от оня, който слизаше отгоре. ТремалНаик не можа повече да се въздържи:
— Кой е там? — викна гой
Никой не отговори, а дрънкането спря „Дали не съм се излъгал“ — попита се той. Изправи се и погледна нагоре. Там, над купола светлината продължаваше да се отразява върху позлатеното кълбо и осветяваше част от въжето, което носеше лампата, но на него нямаше никакво човешко същество. „Странно“ — каза си ТремалМайк, който взе да става неспокоен. Отново приклекна и се заоглежда. Минаха още двадесет минути и лампата пак задрънча
Кой е там? — извика той с прегракнал глас. — Ако има някой нека се покаже, ТремалНаик го очаква.
Отново настъпи тишина. Тогава се покатери по огромната статуя, хвана се за ръцете й, надигна се и стъпи на главата й, хвана въжето и силно разклати лампата.
Силен смях отекна в пагодата.
— Аха, почакай малко, хитрецо! — викна ТремалНаик яростно.
Събра херкулесовите си сили и дръпна въжето, което тутакси се скъса. Лампата падна на земята с трясък, който ехото на пагодата повтори няколко пъти.
Отново се чу силен смях. ТремалНаик се втурна към статуята и се скри зад нея. В същото време една врата се отвори и се появи висок, слаб индиец, облечен богато, с кама в едната ръка и факла от смола в другата. Този човек беше мрачният Суйодхана. Лицето му бе озарено от пъклена радост, а в очите му грееше злокобен блясък. За миг той спря загледан в чудовищното божество, зад което се спотайваше ТремалНаик с нож между зъбите и пистолетите в ръце, после направи няколко крачки. Зад него се зададоха двадесет и четири индийци, като дванадесет застанаха отляво, а другата половина — отдясно. Всички бяха въоръжени с кама и копринен шнур, завършващ в единия си край с оловна топка.
— Синове мои, вече е полунощ! — каза Суйодхана с грозен глас.
Индийците развързаха тънките въжета, извадиха камите и поставиха факли в ъглите на пагодата.
— Готови сме за отмъщение! — отвърнаха в хор.
— Един безумец е осквернил пагодата на нашата богиня — продължи Суйодхана. — Какво заслужава този човек?
— Смърт! — отвърнаха индийците.
— ТремалНаик — викна Суйодхана със страшен глас, — покажи се!
Отвърна му буен смях, после ловецът, който бе чул всичко, се появи с един само скок пред ужасното божество. Това не беше предишният човек — приличаше на тигър, изскочил от джунглата. По устните му бе изписана жестока усмивка, лицето — сгърчено от ярост, а очите му святкаха като на хищник. Непокоримият син на джунглата бе готов да хапе и разкъсва.