— Плашиш ме, господарю — каза Камамури, като хвърли наоколо си боязлив поглед — Кое е било това красиво създание? .
— Не знам, Камамури. Но беше красива, да, много красива — възкликна ТремалНаик в страстен порив.
— Може да е било дух.
— Може би.
— А може би божество.
— Кой може да каже?
— И повече не я ли видя?
— Да, видях я няколко пъти. Следващата вечер, по същия час, без да знам как се намерих на брега на поточето. Когато луната се издигна зад тъмните гори на север, това чудно създание отново се появи сред храстите. — „Коя си ти?“ — попитах я. — „Ада“ — отвърна ми и изчезна, като издаде същия стон. Стори ми се, че потъна в земята.
— Ада? — възкликна Камамури. — Какво е това име?
— Име, което не е индийско.
— Друго не добави ли?
— Не.
— Странно. Аз не бих се върнал вече.
— Но аз се върнах. Въпреки нежеланието ми, неудържима сила ме теглеше към това място; опитах се не един път да побягна, но не намерих сили Казах ти, че се чувствувах като омагьосан.
— А какво чувствуваше в нейно присъствие?
— Не знам, но сърцето ми биеше като подлудяло.
— Преди не беше ли изпитал това чувство?
— Никога.
— Сега виждаш ли още това създание?
— Не, Камамури. Видях я последователно няколко вечери, все по същия час. Явяваше ми се, съзерцаваше ме безмълвно, после изчезваше безшумно. Един път й махнах, но тя не помръдна, друг път отворих уста да й заговоря, но тя постави пръст на устните си, приканвайки ме да замълча.
— Никога ли не я последва?
— Никога, Камамури, защото тази жена ми вдъхваше страх. Преди петнадесет дни ми се появи облечена цялата в розова коприна и спря погледа си на мен повече от обикновено. Напразно я чаках следната вечер, напразно я виках: вече не я видях.
— Странно приключение — прошепна Камамури.
— Ужасно е — добави ТремалНаик с тих глас. — За мен вече няма щастие, не съм някогашният човек, постоянно съм в треска, изпитвам бясно желание да зърна отново това видение, което ме омагьоса.
— Значи обичаш онова видение.
— Дали го обичам? Не знам какво означава тази дума.
В този миг, далеч откъм безкрайните тресавища на юг, отекнаха няколко много високи тона. Махаратът рязко се изправи и силно прибледня.
— Рамзингът! — възкликна ужасен, намеквайки за онази странна, дълга индийска тръба, съставена от четири тънки металически цеви, чийто звук се чува надалеч.
— Какво те плаши? — попита ТремалНаик.
— Не чуваш ли рамзинга?
— Е, и какво от това?
— Предизвестява нещастие, господарю.
— Глупости, Камамури.
— Никога не бях чувал звука на рамзинга в джунглата преди онази нощ, когато бе убит нещастният Тамул.
При този спомен дълбока бръчка се вряза в челото на ловеца.
— Не се безпокой — рече той, стараейки се да остане спокоен. — Всички индийци умеят да свирят на рамзинг и ти знаеш, че рядко се намира ловец, който дръзва да проникне в земята на тигрите и змиите.
Едва-що бе приключил да говори, кога го чуха жален вой на куче и малко след това силно мяукане, което наподобяваше истински рев. Камамури потръпна целият.
— Ох, господарю! — възкликна. — Кучето и тигърът също предзнаменуват нещастие.
— Дарма! Пунтхи! — викна ТремалНайк.
Един великолепен царски тигър с висок ръст и мощни форми, с ръждива козина на черни ивици излезе от колибата и втренчи в господаря си очи, от които изскачаха светкавици. Няколко мига след това зад него се появи огромно, черно куче с дълга опашка, щръкнали уши и широк железен гердан с шипове около врата.
— Дарма! ГГунгхи! — повтори ТремалНаик.
Тигърът се изви. издаде глухо ръмжене и с петметров скок тупна в краката на господаря си.
— Какво ти е, Дарма? — попита той, като прокара ръка по якия гръб на звяра. — Неспокоен си.
Вместо да притича към господаря си, кучето проточи врат на юг, задуши известно време въздуха и излая жално три пъти.
— Дали не се е случило нещастие на Хурти и Агхур? — промълви загрижено ловецът.
— Страхувам се. че е така. господарю — каза Камамури. като хвърляше уплашени погледи към джунглата. — По този час трябваше да са вече тук, а ето че не дават никакъв признак на живот.
— Не чу ли никакъв гърмеж през деня?
— Само един следобяда и оттогава нищо. — От къде идваше?
— От юг, господарю.
— Видя ли някое съмнително лице да се навърта из джунглата?
— Не, но Хурти ми каза, че една вечер видял сенки по бреговете на остров Раймангал, а Агхур чул странни шумове, идващи от свещения баниян’.
— Значи от банановата гора — рече ТремалНаик. — Ти чу ли нещо?
— Не си спомням. Какво да правим, господарю?