— Да чакаме.
— Но те могат…
— Тихо! — каза ТремалНаик и стисна до болка едната му ръка.
— Какво чу? — пошепна махаратът и зъбите му затракаха.
— Виж там, не ти ли се струва, че бамбукът се поклаща?
— Вярно е, господарю.
Пунтхи за трети път издаде жален вой, последван от острите тонове на тайнствената рамзинга. ТремалНаик извади от пояса си, направен от тигрова кожа, дълъг пистолет със сребърни инкрустации и го зареди. В този миг висок, полугол индиец, въоръжен със секира, изскочи от леса и се затича стремглаво към колибата.
— Агхур! — възкликнаха в един глас ТремалНаик и махаратът.
Пунтхи се стрелна към него със зловещ рев. Човекът стигна като мълния до колибата, заклатушка се като пронизан от внезапна болка, опули очи, издаде сподавен вик, подобен на изхъркване, и се строполи сред тревата, подобно на изкоренено от вятъра дърво.
— Господарю, господарю! — успя да изрече.
Тремал Наик вече беше над него. Вик на изненада се изтръгна от гърдите му. Индиецът изглежда умираше. На устните му бе излязла кървава пяна, лицето му изподрано и потънало в кръв, очите му бяха разширени от ужас, дишаше тежко на пресекулки.
— Агхур! — извика ТремалНаик. — Какво ти се е случило! Къде е Хурти?
При споменаване на това име лицето на Агхур се сгърчи ужасно и той впи нокти в земята.
---
bengalensis дълголетно тропическо дърво. — Б. пр
— Господарю… господарю.! — заекна, обзет от ужас.
— Разказвай!
— Задушавам се… тичах… ах, господарю!
— Дали не е отровен? — прошепна Камамури.
— Не — каза ТремалНаик. — Нещастникът е тичал като кон и сега се задушава. След няколко минути ще се оправи.
Наистина Агхур започна да се съвзема и да диша свободно.
— Говори, Агхур — рече ТремалНаик след няколко минути. — Защо се върна сам? Защо си така ужасен? Какво се е случило на твоя приятел?
— Ах, господарю! — заекна индиецът, потръпвайки. — Какво нещастие!
— Продължавай, Агхур — подкани го ловецът.
— Ако бяхте го видели, нещастникът… там, проснат на земята, вдървен, с очи извън орбитите…
— Кой?
— Хурти!
— Хурти мъртъв? — възкликна ТремалНаик.
— Да, убиха го в подножието на свещения баниян.
— Но кой? Кажи ми да ида да отмъстя за него.
— Не знам, господарю.
— Разкажи всичко.
— Бяхме тръгнали да убием един голям тигър. На шест мили от тук открихме звяра, който, ранен от карабината на Хурти, побягна на юг. Следвахме в продължение на четири часа следите му и го застигнахме на брега, срещу остров Раймангал, но не успяхме да го убием, защото едва ни зърна и скочи във водата. за да излезе на отсрещния бряг в подножието на големия баниян.
Добре, а после?
— Аз исках да се върна, но Хурти отказа, казвайки, че тигърът е ранен и вече представлява лесна плячка. Преплувахме реката и стигнахме на остров Раймангал, където се разделихме, за да изследваме околностите.
Индиецът млъкна, прибледня и зъбите му затракаха от ужаса на спомена.
— Щом нощта настъпи — продължи той с глух глас, — под дърветата на леса притъмня и над нас легна гробовно мълчание, което ни изпълни със страх. Изведнъж един остър звук на рамзинга отекна наоколо ни. Огледах се и очите ми срещнаха тези на някаква сянка, застанала на двадесет крачки от мен и полускрита сред храсталака.
— Сянка ли каза? — възкликна ТремалНаик.
— Да. господарю, една сянка.
— Каква беше тази сянка, казвай бързо!
— Стори ми се жена.
— Жена!
— Да, сигурен съм, че беше жена.
— Красива ли беше?
— Беше много тъмно, за да я различа.
ТремалНаик прокара ръка по челото си.
Сянка! повтори той няколко пъти. — Сянка на онова място! Дали не е моето видение?… Продължавай, Агхур.
— Сянката ме гледа няколко мига, после протегна ръка към мен. подканвайки ме да се отдалеча незабавно. Изненадан и изплашен се подчиних, но не бях направил и сто крачки, когато сърцераздирателен вик стигна до ушите ми. Познах веднага — викът беше на Хурти.
— А сянката? — попита ТремалНаик. обзет от голямо вълнение.
— Дори не се обърнах назад, за да видя дали стои още там, или е изчезнала. Втурнах се през джунглата с карабина в ръка и стигнах до голямото бананово дърво. Проснат по гръб, край него видях бедния Хурти. Повиках го, но не ми отговори; докоснах го — беше още топъл — но сърцето му не биеше.
— Сигурен ли си?
— Напълно, господарю.
— Къде беше ударен?
— Не видях по тялото му никаква рана.
— Невъзможно!
— И все пак е така.
— Повече не срещна ли друг?
— Никой, нито чух някакъв шум. Изплаших се, хвърлих се в реката, преплувах я, загубвайки карабината си и стигнах до нашата джунгла. Изглежда съм тичал непрекъснато шест мили, тъй голям бе страха ми. Бедният Хурти!