II. Тайнственият остров
Дълбока тишина последва тъжния разказ на индиеца. Тремал Наик, който бе станал изведнъж мрачен и нервен, започна да се разхожда напред-назад край огъня, със сведена глава, сбръчкано чело и кръстосани ръце. Скован от ужас, Камамури седеше замислен на земята. Дори кучето бе престанало да вие жално и се бе изтегнало край огъня До Дарма.
Странни звуци на тайнствената рамзинга откъснаха ловеца от размисъла му Той вдигна глава като боен кон, който е чул сигнала за атака, хвърли напрегнат взор към притихналата джунгла, над която витаеше гъста мъгла от отровни изпарения, извърна се към Агхур и му каза:
— Чувал ли си някога рамзинга?
— Да, господарю, само един път — отвърна индиецът.
— Кога?
— Нощта, когато изчезна Тамул, преди шест месеца.
— Значи и ти, подобно на Камамури, смяташ, че тръбата рамзинга известява нещастие?
— Да, господарю.
— Знаеш ли кой свири на нея?
— Никога не съм узнал.
— Смяташ ли, че този свирач има някаква връзка с тайнствените обитатели на Раймангал?
— Да.
— Кои смяташ, че са ония хора? — Въпрос е дали са хора.
— Не вярвам да са духове.
— Тогава може да са пирати — каза Агхур.
— И какъв интерес биха имали да избиват хората ми?
— Кой знае, може би да ни изплашат и да ни държат надалеч от тях.
— Къде предполагаш, че са колибите им?
— Не знам, но ми се ще да вярвам, че всяка нощ се събират. под мрачната сянка на банияна.
— Добре — каза ТремалНаик. — Камамури, вземи веслата.
— Какво искаш да правиш, господарю? — попита махаратът.
— Закарай ме при банияна.
— О, недейте, господарю! — викнаха в един глас двамата индийци.
— Защо?
— Ще те убият, както убиха нещастния Хурти. ТремалНаик ги изгледа със святкащи очи.
— Ловецът от черната джунгла никога не е изпитвал страх, затова и тази вечер ръката не ще потрепне На лодката, Камамури — отсече той с глас, който не търпеше възражение.
— Но, господарю…
— Да не би да те е страх? — попита гневно ТремалНаик.
— Аз съм махарат — отвърна гордо индиецът.
— Тогава да тръгваме. Тази нощ ще разбера кои са тези тайнствени същества, които са ми обявили война, и коя е онази жена, която ме омагьоса.
Камамури взе чифт весла и се запъти към брега. През това време ТремалНаик влезе в колибата, свали от един пирон дълга карабина с украсена цев, взе кесия с барут и запаса на кръста си дълъг нож.
— Агхур, ти ще останеш тук — рече му той на излизане. — Ако до два дни не се върнем, ще ни потърсиш в Раймангал с Дарма и Пунтхи.
— Ох. господарю…
— Не ги достига смелост да дойдеш там, нали?
— Смелост имам достатъчно, господарю, но исках да кажа, че грешите дето искаш да отидеш на онзи проклет остров.
— ТремалНаик не ще позволи да го убият безнаказано, Агхур.
— Вземи с тебе Дарма, може би ще ти бъде полезен.
— Ще издаде присъствието ми, а искам да пристигна незабелязано и тихо Сбогом, Агхур.
Преметна карабината си през рамо и настигна Камамури, който го чакаше край една малка гонга — груба, тежка лодка издълбана от ствол на дърво.
— Да тръгваме — рече.
Скочиха в лодката и загребаха мълчаливо навътре. Дълбока тишина, подсилена от гъстата мъгла, която плуваше над каналите, островите и островчетата, покриваше ивицата Sunderbounds и течението на Мангал. Вляво и вдясно се простираха огромни маси от бодлив бамбук, гъсти храсти, под които се чуваше ръмженето на тигри и съскането на змии, остри, режещи треви, вплетени една в друга по начин да препречат всекиму пътя. Но в далечината, на мрачната чиния на хоризонта се открояваха тук-там някои дървега, манго, отрупани с вкусни плодове, латании и величествени кокосови палми с дълги листа във формата на купол. Дълбока, тайнствена тишина цареше навсякъде, нарушавана само от ромона на жълтеникавите води, които ближеха сводестите клони на лотосите и стройните тръстики, полюшващи се от полъха на наситения със смрат въздух.
Изтегнат на носа, ТремалНаик стискаше пушката в ръце и мълчаливо оглеждаше ту единия, ту другия бряг, откъдето долитаха приглушените гласове на десетки животни. От своя страна, Камамури, седнал по средата, караше лодката просто да лети, като след себе си оставяше светяща диря, сякаш тези мръсни води, бяха наситени с фосфор. От време на време, обаче, преставаше да гребе, спираше дъха си и се заслушваше, като после питаше ловеца, дали не е чул, или видял нещо.
Вече плуваха половин час, когато тишината бе прекъсната от рамзинга, чийто звуци долетяха от десния бряг, но тъй близо, сякаш свирачът се намираше на стотина метра от лодката.