Выбрать главу

— Умрял човек — промълви ТремалНаик. — Да не би…

Не продължи фразата си. С четири скока стигна до трупа: глухо стенание излезе от сгърчените му от гняв устни.

— Хурти — възкликна той.

Наистина, трупът беше на Хурти, приятелят на индиеца Агхур. Нещастникът лежеше по гръб, със сгърчени крака и ръце, вероятно от болката, с лице, на което бе изписан безкраен ужас, и изхвръкнали очи от орбитите. Колената му бяха пречупени и окървавени, както и краката — явен знак, че още като жив е бил влачен по земята. От устата му висеше целият език навън.

ТремалНаик повдигна мъртвия индиец, за да види на кое място е бил ударен, но не откри по тялото му никаква рана. Но като го огледа внимателно видя около врата му тъмна синина, а на тила му подутина, вероятно причинена от удар с камък.

— Пречукали са го, но ТремалНаик ще излезе по-силен от тях. Хайде да се връщаме на лодката.

— Бедният Хурти! — прошепна махаратът. — Но защо са го убили по този начин?

— Ще узнаем, Камамури, и ти се заклевам, че ТремалНаик няма да остави престъплението ненаказано.

— Страхувам се, господарю, че убийците са много силни. А Хурти тук ли ще оставим?

— Ще го хвърля в свещените води на Ганг утре сутринта.

— Но тигрите тази нощ ще го разкъсат.

— Над трупа на Хурш ще бди ТремалНаик.

— Но как, ти няма ли да се върнеш?

— Значи искащ да те убият…

Гневна усмивка премина по устните на гордия индиец.

— yHrjiaTa! Върни се на лодката.

— Никога, господарю!

— Защо?

— Ако ти се случи нещастие, кой ще ти помогне?

Помоли ме, да те придружа и ти се заклевам, че ще те следвам навсякъде.

— Дори ако тръгна да търся видението?

— Да, господарю.

— Тогава стани мой Храбри марате, и ще видиш, че ние двамата струваме за десет. Следвай ме!

ТремалНайк се насочи към брега, хвана здраво лодката за десния борт и със силен тласък я преобърна във водата.

— Какво правиш, защо я потопи? — попита изненадан Камамури.

— Никой не трябва да знае, че сме пристигнали тук. А сега да се заемем с разгадаване на тайната.

Смениха барута в карабините и пистолетите си, за да са сигурни в оръжието и се запътиха към банияна. чийто внушителен ръст изпъкваше сред дълбокия мрак.

III. Отмъстителят на Хурти

Банияните. наречени още moral или „Смокини на пагодите“, са най-чудните и гигантски дървета, които човек може да си представи. Имат височината и ствола на нашите най-големи и широки дъбове и от техните безбройни клони, разпростиращи се хоризонтално, слизат тънки, въздушни корени, които едва-що докоснали земята се впиват в нея и засмукват допълнителна храна за могъщото растение. Става така, че клоните се издължават все повече, пускайки нови корени, които стават нови, по-далечни стволове, по начин щото едно само дърво образува цяла гора, поддържана от стотици колонади, под които жреците на Брахма поставят идолите си. В провинцията Гузерати съществува един баниян, наречен Кобир бор, почитан от индийците, които не се колебаят да му дадат три хиляди години. Окръжността му е шестстотин метра и има триста колони, или по-точно — корени. Някога, казват този баниян бил много по-просторен, но бил разрушен от водите на Нербуда, отмъкнали част от острова, на който дървото растяло

Баниянът, под който двамата индийци се готвеха да прекарат нощта, бе един от най-грамадните, тъй като имаше повече от шестстотин колони, които поддържаха безкрайно дълги клони, отрупани с малки червени плодове, но стволът му на известна височина беше прерязан.

След като огледаха внимателно колона след колона, за да се уверят, че никой не се крие зад тях. ТремалНаик и Камамури седнаха един до друг край ствола с карабини на колената.

— Тук някой ще дойде и тежко на първия, който попадне под прицела на карабината ми.

— Значи вярваш, че тайнствените същества, които са убили Хурти, ще дойдат тук? — попита Камамури.

— Съвсем сигурен съм. Ще видиш, Maxapaie, че преди утрешния ден ще научим нещо.

— Да, ще пипнем първия, който дойде, и ще го хванем за гушата.

— Зависи от обстоятелствата. Но сега запази мълчание и си отваряй очите.

Извади от джоба си едно чисто, прилично на бръшлян и което в Индия е познато под името betel, с нагарчащ и лютив вкус, прибави към него парченце ядка от арекова палма и малко вар и почна да дъвче тази смес, защото казват, че успокоява стомаха, засилва мозъка, запазва зъбите и дава добър дъх на устата.

Минаха два часа. дълги като векове, през които никакъв шум не смути тишината под гъстата сянка на огромното дърво. Изглежда беше полунощ или малко преди, когато ТремалНаик, чийто слух не отстъпваше на този на зверовете от джунглата, долови земята под него да кънти. Обзе го неопределимо безпокойство.