— Внимавай, Камамури — рече съвсем тихо.
— Какво видя? — попита махаратът, сепнат.
— Нищо, но долових един необичаен шум.
— Къде?
— Стори ми се, че идваше изпод земята.
— Невъзможно е, господарю.
— Имам достатъчно остър слух, Камамури, за да се излъжа.
— Какво мислиш, че е?
— Не знам, но ще узнаем.
— Господарю, тук се крие някаква ужасна загадка.
— Страх ли те е?
— Не, аз съм махарат.
— Тогава ще разкрием тайната.
В този миг под земята ясно се повтори тайнственият тътен. Двамата индийци се спогледаха учудени.
— Човек би казал, че под нас някой бие голям барабан, например хаук — каза ТремалНаик.
— Така изглежда — отговори Камамури. който също като господаря си познаваше този голям индийски тъпан, използуван само при някои тържества, и то с разрешение на околийския управител, семидарът. — Но защо звукът идва изпод земята? Под джунглата ли е седалището на тези тайнствени същества?
— Изглежда е така, Камамури.
— Какво да правим, господарю?
— Ще стоим тук, все някой ще излезе от някъде.
— Тикора! — викна нечий глас.
Двамата индийци скочиха едновременно на крака Странно, невероятно: този глас се обади тъй близо до тях, сякаш бе на човек, застанал зад раменете им.
— икора! — промълви ТремалНаик. — Кой произнесе това име?
Погледна наоколо, но не видя никого; погледна нагоре, но зърна само клоните на банияна, чезнещи в мрака.
— Дали няма някой скрит в клоните?
— Не — каза Камамури, — гласът дойде зад нас.
— Странно.
— Тикора! — повтори същият тайнствен глас.
Двамата индийци продължиха да се оглеждат. Вече нямаше съмнение, имаше някой съвсем близо до тях, но за техен ужас оставаше невидим.
— Господарю, имаме работа с дух — прошепна Камамури.
— Не вярвам в духове — отвърна ТремалНаик. — Ще открием това същество, което се забавлява да ни плаши.
— Я, виж ти! — възкликна махаратът, като остъпи няколко крачки, клатушкайки се като пиян — Погледни нагоре, господарю!
ТремалНаик вдигна очи към банияна и зърна сноп светлина да излиза от пресечения ствол. Въпреки необикновената си смелост, почувствува, че кръвта му се смразява.
— Светлина! — заекна объркан.
— Да бягаме, господарю! — замоли се Камамури.
За трети път под земята се чу тайнственото бучене и от ствола на банияна излязоха звънливите тонове на рамзинга. В далечината отекнаха подобни звуци.
— Да бягаме, господарю! — повтори Камамури, подлудял от ужас.
— Никога! — възкликна решително ТремалНаик.
Бе поставил камата си между зъбите и стискаше карабината за цевта, готов за ръкопашен бой. Изведнъж промени намерението си.
— Ела, Камамури — каза. — Преди да влезем в схватка, нека видим с кого трябва да се сражаваме.
Той притегли махарата на около двеста крачки от ствола на банияна и двамата се скриха зад три-четири преплетени колони, които им позволяваха да виждат, без да бъдат открити.
— Сега нито дума — каза ТремалНаик. — В подходящия момент ще действуваме.
От огромния дънер излезе последен висок звук, който огласи цялата джунгла. Снопът светлина, който излизаше от върха на дървото, угасна и вместо него се появи глава на човек, увита в нещо като жълт тюрбан. Тя се завъртя във всички посоки, за да се увери, че няма никакъв човек под гигантското дърво, после се показа един индиец — ако се съди по тена на кожата му, и се покатери на един от клоните. След него излязоха други четиридесет индийци, който се спуснаха по колоните до земята. Почти всички бяха голи — само една дупга, нещо като жълтеникава поличка, покриваше бедрата им. По гърдите им личеха странни татуировки, които наподобяваха букви от древната санскритска азбука, а по средата изпъкваше рисунката на змия с женска глава. Тънък, копринен кордон, който приличаше на ласо, но в единия си край завършваше с оловна топка, се увиваше няколко пъти около дубгата. Една кама бе затъкната през този странен пояс. Тези тайнствени същества седнаха мълчаливо на земята, като образуваха кръг около един стар индиец с необикновено дълги ръце и светещ поглед, като на котка.
— Синове мои — каза той с внушителен глас, — нашата могъща ръка порази нещастника, който дръзна да стъпи на свещената земя на тхугите, неприкосновена за чужденците. Тази жертва се прибавя към останалите, паднали под нашата кама, но богинята още не е задоволена.
— Знаем — отвърнаха в хор индийците.
— Да, свободни синове на Индия, нашата богиня иска други жертви.
— Нека нашият велик вожд заповяда и ние всички ще тръгнем.