— Ще кажеш на капитана да не слиза на Раймангал, а да се скрие в канала на ГонаСкуба. Там има доста острови и може да разположи лагера си на някой от тях, а после…
Спря за втори път м силно се закашля. Извърна леко глава и видя рогозките да се поклащат, а след това да се разтварят. Сержантът, който беше с гръб към този ъгъл на стаята, нищо не забеляза и слушаше внимателно разказа на доносчика.
— А после изведнъж да връхлетят над Раймангал — продължи факирът.
— Както ние връхлитаме върху теб! — викна изведнъж някой зад гърба на сержанта.
Той направи бързо движение да хване пистолетите си, които държеше на коленете си, но шест здрави ръце го сграбчиха, обезоръжиха и хвърлиха на земята заедно със стола. Нещастникът видя над себе си три ками, готови да го пронижат.
— Предатели! — възкликна, опитвайки се напразно да се освободи, но остана като вцепенен и нададе гневен вик: — Ти!… ТремалНаик.
— Аз, Бхарата — отвърна ловецът от Черната джунгла.
— Ах, проклетник!
— Казах ти, че мисията не е завършила.
— Дано адът те погълне!
— Мълчи!… Вече си в наша власт, затова излишно е да се горещиш.
— Но какво искаш от мен?… Ако ти трябва животът ми, вземи го. По-късно капитанът ще отмъсти за мен, а може би много скоро.
— Не тъй бързо, както мислиш — рече ТремалНаик. — Вместо да заплашваш отговори на нашите въпроси, ако ти е мил животът.
— Не държа на кожата си; вече няколко пъти сглупих да попадна в ръцете ти, така че можеш да ме убиеш.
— Не, искам да те пощадя, такъв ценен заложник лесно не се жертвува. Искам обаче да ми кажеш къде се намира твоят господар.
— За да го убиеш, така ли? — попита насмешливо Бхарата.
— Това не те засяга. Кажи ми къде е?
— Къде ли?… Отвори тази врата и ще видиш.
— Тук ли е? — възкликнаха ТремалНаик и другарите му вкупом.
— Да, драги мои, и чака само един мой сигнал, за да нахълта със сипаите си, да ви излови и избеси.
— Велики Шива! — възкликна ТремалНаик побледнял
— Ахаа а! — продължи сержантът, смеейки се, — толкова ли го смятахте за наивен, та да попадне в клопката ви? Не, негодници, той е, който ви е поставил клопка, и след няколко минути ще ви спипа.
— Лъжеш, искаш да ни сплашиш — каза Виндхиа.
— Добре, отвори вратата!…
ТремалНаик, който бе стиснал двата пистолета на пленника, направи опит да скочи към вратата, но Виндхиа и старият Мох тутакси го възпряха.
— Що за лудост искаш да извършиш? — каза му факирът.
— Може би там е капитанът — рече ТремалНаик.
— А знаеш ли колко хора има със себе си?
— Бхарата може да е излъгал.
— А може и да е казал истината. Не чу ли на два пъти воя на чакала? Нашите хора, скрити в тресавището, ни сигнализират за опасност.
— Какво предлагаш?
— Да се примирим и да чакаме по-добър случай.
— А ако сме обкръжени? Факирът вдигна рамене.
— И хиляда да са, пак ще им избягаме. Почакайте ме. Индиецът бе тръгнал за другата стая, когато на вратата се затропа и един глас викна заплашително:
— Отворете или ще подпалим къщата!
— Моите другари! — викна радостно Бхарата.
— Никой да не отговаря! — каза факирът. — Запушете устата на пленника и ме следвайте мълчаливо.
— Къде отиваме? — попита ТремалНаик.
— Ще бягаме.
— А капитанът? Отново ли да го загубя?
— Ако ти е мил животът — отвърна факирът. — По-късно ще имаме възможност пак да се срещнем, но сега не ни остава друго, освен да побегнем.
Бхарата бе завързан и устата му запушена. При един знак на факира ТремалНаик го грабна в ръце, после всички минаха в съседната стаичка, а през това време гласът отвън викна още по-СИЛНО:
— Отворете, или ще ви изпечем живи.
Факирът повдигна една рогозка от кокосови влакна, която покриваше пода, после един камък и накрая една метална плоча; появи се тясно и тъмно стълбище.
— Вземете факли — каза старият тхуг на факира дони. Двамата индийци взеха два смолисти клона, дебели като човешка ръка, и бързо ги запалиха.
— След мен! — заповяда Виндхиа.
Спусна се по тясното стълбище и спря пред нещо като мазе. ниско и влажно, защото бе изкопано в съседство с блатото. Хвърли бърз поглед наоколо си, после каза на факирадонди:
— Качи се на онова парче колона в онзи ъгъл. Виждаш ли желязна плоча зазидана в стената?
— Да — рече оня.
— По средата има бутон, виждаш ли го?
— Да, намерих го.
— Натисни силно.
Плочата бързо се отмести и откри един тъмен проход.
— Чуваш ли нещо? — попита Виндхиа.
— Абсолютно нищо.