— Върви, или ще те убия!
Петимата индийци се мушнаха в галерията, която водеше към подземията на пагодата, затвориха плочата след себе си, за да забавят напредването на сипаите и се впуснаха напред, като държаха високо факлата. Този втори подземен проход беше много по-просторен от първия, понеже позволяваше да вървят едновременно трима-четирима души, а сводът беше тъй висок, че факлата едва успяваше да го освети. Прииждането на водата бе престанало, понеже бяха затворили металическия капак, но пред тях се чуваше глухо клокочене, което ехото на галериите непрестанно повтаряше. Изглежда, че течението следваше други наклони в тези подземия и бе изпреварило бегълците. Чуваха се плисъци, сякаш водата пада отвисоко, или далечен грохот, който се губеше в мрачните галерии и пещери, които се простираха под старата пагода.
Виндхиа, който познаваше тези мрачни проходи, ги водеше. Бе взел факлата и напредваше без колебание, като ту се изкачваше, ту слизаше. Водата вече беше изчезнала и вървяха по суха земя, тъй като шупливата скала бе попила и последната капка. Вървяха така около половин час, докато стигнаха до обширно подземие, където се мъждееха голям брой странни могили, може би гробове на древни раджи. Виждаха се двадесет и едното превъплъщения на Вишну, богахранител, представен от огромни костенурки, от великани, страхотни чудовища, коне, които държат с краката си саби и щикове, слонски глави с вдигнати хоботи, а по средата се издигаше една огромна черна раковина, представляваща прочутия скъпоценен камък салаграман, символът, почитан от последователите на този бог.
Виндхиа спря, защото бе забелязал голямо количество вода на отсрещния край на пещерата.
— Пътят е затворен — каза с треперящ глас. — Галерията, която трябваше да ни отведе във втората пещера, е затворена.
— Трябва ли да се връщаме? — попита ТремалНаик.
— Не можем, ще се срещнем със сипаиге.
— Няма ли друг проход?
— Не — отвърна мрачно факирът.
— Колко е дълга галерията, която води към второто подземие?
— Около шестдесет крачки.
— Аз съм добър плувец.
— Ние също — казаха старият тхуг и факирътдондм.
— Какво имаш предвид?
— Ще се опитаме да минем под водата? — отвърна твърдо ТремалНаик.
— А пленникът?
— Ще ни следва, ако не иска да се удави. — Развърза превръзката около устата на Бхарата и му каза: — Ако искаш да живееш, тръгвай с нас. Знаеш ли да плуваш?
— Да — отговори сержантът.
— Тогава следвай ни.
В този миг в далечината се чу взрив, който отекна в галериите и обширната пещера.
— Сипаите са вдигнали във въздуха и втората плоча — каза Виндхиа.
— Да побързаме.
Тръгнаха към другия край на пещерата и се потопиха във водата. Подът беше силно наклонен и там водата се беше събрала, запълвайки изцяло галерията, която водеше към втората пещера.
— Проходът е пред нас — каза Виндхиа.
— Широк ли е?
— Широк и висок. Аз пръв ще мина.
— Пазете Бхарата — каза ТремалНаик.
Петимата мъже поеха дълбоко въздух и едновременно се потопиха. Стигнаха бързо до наводнения проход и влязоха в него. На два пъти ТремалНаик се опита да поеме дъх на повърхността, но главата му винаги удряше в каменния свод. Едва при третия опит главата му изплува. Пое дъх и извика:
— Виндхиа, къде си?
— До теб — отвърна факирът.
— А другите?
— Ето ме — отвърна старият тхуг.
— И аз съм тук — обади се факирътдондн.
— А Бхарата?
Никой не отговори. Повторно го повикаха, но отговор не получиха.
— Велики Шива!… — викна. — Хитрецът е избягал.
— Или се е удавил — отвърна Виндхиа. — Да оставим мъртвите и да мислим за нас. Ако ви е мил животът, следвайте ме!
XV. Преследването
Без факли не беше лесно да следват факира в онази тъмнина, която цареше във втората пещера Не знаеха къде да се насочат, а на всичко отгоре все още трябваше да плуват, за да се задържат на повърхността, тъй като не можаха да открият никаква опорна точка. Водата, която се бе стекла от галериите, се бе насъбрала в тази пещера, и бе тъй висока, че четиримата индийци не докосваха дъното с крак.
— Къде отиваме? — попита ТремалНаик, който започваше да става неспокоен. — Не се ли лутаме?
— Следвайте ме, знам къде е галерията, която ще ни изведе на Ганг.
— Ще я намериш ли в този мрак?
— Надявам се.
— А ако и тя е наводнена?
— Не, защото се издига над пещерата.
— Добре, търси я, а ние ще се стараем да те следваме — каза ТремалНаик.
Факирът продължи да плува, докато напипа стената на мрачната галерия и продължи покрай нея, за да открие по-лесно прохода. ТремалНаик и другарите му, водени от шума на водата на онзи, който плуваше пред тях, внимаваха да се държат близо един до друг, за да не се разгубят. Макар всички да бяха смели и решителни, пълният мрак и черните води, сред които плуваха като слепци, усилваха неспокойствието им. Факирът вече два пъти бе обиколил пещерата без нищо да открие. Отчаянието, подсилено от тъмнината и опасността, която наближаваше, вече го обземаше, когато краката му удариха в някакво препятствие. Протегна бързо единия си крак и му се стори, че напипва стъпало.