— Може би сме спасени! — възкликна въодушевено.
— Намери ли отвора? — попита го факирътдонди с треперящ глас. — Вече нямам сили, чувствувам, че отпадам.
— Намерих опорна точка — отвърна Виндхиа.
— Можем ли да стъпим и ние? — попита Мох. — Аз също нямам сили.
— Близо сме до галерията, под мен напипах стъпало. Факирът пусна ръка и напипа други, изкачващи се стъпала, хвана се за тях и викна:
— Елате, спасени сме! — Напипа още стъпала и започна да се изкачва по тях. Скоро ръцете му стигнаха до някакъв отвор, изтласка се напред и се намери пред един проход.
— Най-после! — каза. — Елате, скоро ще стигнем бреговете на Ганг.
— Виждаш ли светлина? — попита ТремалНаик.
— Още не. Трябва да прекосим други галерии и пещери. Водени от гласа му, тримата бързо стигнаха до стъпалата. Виндхиа вече бе навлязъл в галерията и се движеше пипнешком.
В този момент си бе спомнил, че в пещерите има други проходи, които за жалост не бе преминавал и сега не бе сигурен, че пътят им води към Ганг.
— Колко жалко, че останахме без факли! — мърмореше.
Неочаквано се сблъска с някакво препятствие, което сякаш препречваше галерията. Колкото и в тези подземия да бе влажно и студено, по челото му избиха капки пот.
— Къде сме? — промълви уплашено. — А ако сме се загубили в тези безкрайни подземия?
— Какво ти е? — попита го ТремалНаик, който се блъсна в него, не очаквайки, че факирът внезапно е спрял.
— Пътят е затворен — отговори Виндхиа
— Значи си се излъгал?
— Страхувам се, че да.
Известно време между четиримата мъже настъпи мъчително мълчание. Неочакваното препятствие което им пречеше да продължат бягството си, ги изпълваше с ужас.
— Започвам да мисля, че сме загубени — каза ТремалНаик с едва прикрит гняв в гласа. — Какво смягаш да правиш?
Вместо отговор, Виндхиа въздъхна.
— Говори — подхвана ТремалНаик, — аз не искам да умра, разбираш ли?
— Не знам какво да правя — каза факирът. — Без факла не знам накъде да се насоча.
— Какво е това препятствие, което ни препречва пътя?
— Не знам дали е камък или врата.
ТремалНаик извади от пояса си пистолета, мина пред факира и почука няколко пъти с приклада по препятствието. Метален звук отекна в мрачната галерия.
— Желязна врата е — каза ловецът. — Може би има начин да я отворим. Да проверим дали няма някакъв бутон.
Прокара ръка по голямата металическа плоскост във всички посоки, но не откри нищо. Натисна я с всички сили, но и това не помогна.
— За да я свалим, ни трябва експлозив — каза.
— Дали този проход не е бил преграден наскоро? — попита старият тхуг.
— Не — отвърна Виндхиа. — Може би някога е бил свързан със старата пагода, а вие знаете, че подземията на храмовете имат железни врати.
— Тогава тази не е галерията, която излиза на Ганг.
— Не, не е.
— Да търсим друга
— Как?
— Като се върнем отново в пещерата.
— Ако преди не намерихме нищо, съмнявам се да открием нещо сега.
— Да помислим — каза ТремалНаик. — Сигурен ли си, че онзи проход не е наводнен?
— Ако беше наводнен, нямаше да имаше въздух за дишане.
— Забележката е правилна — каза факирътдондм.
— Тогава да идем да го потърсим — посъветва старият тхуг.
— Не е ли по-добре да почакаме водите да спаднат? — попита факирътдонди. — Почвата тук е шуплива и скоро ще попие водата.
— А сипаите? — забележи старият Мох. — Забравяш ли, че са по петите ни?
— Галерията ни пази.
Сякаш за да опровергае факирадондн, в този момент близо до тях изтрещя страхотна експлозия и силна светлина озари за миг пещерата. Водите, повдигнати от силния взрив, се стовариха върху стените, а от свода почнаха да падат големи парчета скала. ТремалНаик, факирътдонди и старият тхуг нададоха вик на ужас, смятайки че пещерата рухва, но Виндхиа извика радостно: при краткото нахлуване на светлината бе забелязал втора стълбица, която се изкачваше, и веднага я бе познал.
— Открих прохода! — викна. — Бързо в пещерата!
После, без да се интересува дали другарите му го следват или не, хвърли се в още бурните води, като заплува със сетни сили.