— Виндхиа! — викна ТремалНаик.
— Идвайте след мен — отвърна властно факирът. — Сипаите всеки миг ще нахлуят в пещерата…
Всички скочиха във водата и се опитаха да го следват. Откъм галерията, свързана с първата пещера, достигнаха гласове, от време на време отблясъци плъзваха по стените и се отразяваха във водата.
След като отпушиха прохода, сипаите се приготвиха да нахлуят в него Водата вече не им пречеше да влязат.
Факирът вече бе стигнал до стълбата, която трябваше да го изведе в коридора и към реката, когато нечий глас викна:
— Напред!
ТремалНаик се извърна и извика гневно:
— Бхарата!
— Излъга ни, а сега ни преследва — каза старият тхуг. — Ако този мошеник попадне отново в ръцете ни, няма да го пощадим.
При дадената команда от сержанта сипаите се втурнаха в галерията като бесен поток. Бяха петнадесет или двадесет, въоръжени с пушки и факли. Щом стигнаха до пещерата спряха, понеже водата стигна до гърлото им.
— Ето ги! — викнаха.
Виндхиа, ТремалНаик и старият тхуг вече бяха стигнали до галерията и навлизаха в нея, но факирът донди, напълно изтощен от непосилния бяг и плуване, се намираше още на последното стъпало. Няколко сипаи веднага насочиха пушките си към него и го поздравиха със залп. Нещастният факир се свлече по стълбата и цопна във водата, без да издаде вик. ТремалНаик чу плясъка във водата и се обърна.
— Факирътдокди е мъртъв! — извика.
— Напред! — отвърна Виндхиа. — Не е време да се занимаваме с мъртвите!
Тримата индийци се втурнаха през галерията, а през това време сипаите заплуваха към стълбата.
Като измина двеста метра, Виндхиа спря за миг, за да пропусне другарите си. На това място се намираше голяма желязна врата, но бе отворена.
— Това препятствие ще е достатъчно да ги задържим няколко минути — каза и тръшна вратата зад себе си.
— Къде отиваме? — попита ТремалНаик.
— Все напред — отвърна факирът.
— Има ли други пречки? Нищо не виждам.
— Реката не е далеч.
Тримата подхванаха да тичат, като се блъскаха и удряха един в друг от страх да не видят сипаите зад гърба си. Тичаха като луди, с протегнати ръце, за да не разбият главата си в някоя стена. Изведнъж, в дъното на един дълъг коридор почнаха да различават игрива светлинка, която изглежда беше отблясък на далечната река.
— Какъв е този грохот? — попита ТремалНаик.
— Ганг — отвърна Виндхиа.
Продължиха да тичат и малко след това стигнаха до трета, голяма пещера, в която нахлуваше малко светлина през един тесен процеп на високия свод. Появата им на това място бе поздравена от оглушителен писък, който идваше отгоре. Тримата тревожно се заоглеждаха, но скоро разбраха, че стените и сводът бяха покрити с големи, тъмни петна, които потрепкваха и съскаха.
Бяха хиляди гадни прилепи, наречени в Индия бадул, дълги тридесет-четиридесет сантиметра, с широки криле, често повече от метър; главата и тялото им бяха покрити с тъмна козина, прекосена от жълтеникава ивица.
При появата на тримата души тези обитатели на мрака почнаха да се вълнуват и да негодуват срещу осквернението на леговището си. Първо се вкупчиха, образувайки дебел жив и съскащ пласт, после взеха да летят във всички посоки като подлудели, блъскаха се в тримата бегълци, отриваха лепкавите си криле в лицата им. ТремалНаик и другарите му преминаха тичешком сред хаоса от изплашени прилепи и стигнаха до нова галерия, в чийто край се чуваше бученето на реката.
— Елате, вече сме спасени! — каза Виндхиа.
Преминаха последния откъс от галерията, чийто свод се снижаваше и стигнаха до един процеп, през който се стичаше вода.
— Ще минем ли? — попита ТремалНаик.
— Достатъчно е да се потопим — отговори Виндхиа.
Пристъпи и водата стигна до бедрата му. Наклонът на галерията ставаше стръмен и излизаше на един метър под нивото на реката. Факирът, който продължаваше да нагазва във водата, се готвеше да скочи в Ганг, когато го видяха да отстъпва и да прави гневно движение.
— Какво има? — попита ТремалНаик.
— Реката се охранява от сипаите!
— Проклятие!…
XVI. Смъртта на Виндхиа
Факирът не беше се излъгал.
При първите утринни лъчи бе зърнал три лодки с дванадесетина сипаи в тях, спрели посред реката и загледани сякаш в излаза на прохода. Вероятно войниците не знаеха точното място, където свършваха дългите подземия на старата пагода, защото иначе не биха се поколебали да влязат и поставят бегълците между два огъня, но съвсем явно, знаеха че подземията свършват на този бряг.
Като видя трите лодки, ТремалНаик прибледня. Бавно отстъпи, обърна се към факира и втренчи в него заканителния си поглед.