— Някой ни е предал!
— Така е — отвърна Виндхиа.
— Кой може да е този „някой“? Ти ни увери, че никой не знае за съществуването на тези галерии.
— И ти го потвърждавам.
— Лъгал си ме.
— Не, не съм.
— Ако беше така, онези хора нямаше да ни чакат в реката.
— Значи си забравил Бхарата — рече факирът. — Той именно ни е предал.
— Бхарата!
— Да, той! Той чу нашите разговори, чу ме да говоря за един излаз на Ганг и щом се е отскубнал от нас, е дал нареждане да се наблюдава брега.
— Така трябва да е било — потвърди старият тхуг. — Сержантът е използувал чутото, за да ни препречи пътя за бягство.
— А сега какво ще правим? — попита ТремалНаик.
— Ще направим един отчаян опит — отвърна Виндхиа. — Ако останем тук, сипаите ще връхлетят откъм гърба ни.
— А желязната врата?
— По този час вече са я взривили.
— А какъв ти е плана?
— Всички сме добри плувци; само факирътдонди не беше на висота, но нещастникът вече не е между нас. Това, което ни остава, е да достигнем отсрещния бряг с плуване.
— Ако хората о г лодките ни забележат, ще почнат да ни обсипват с куршуми.
— Знам, но въпреки това ще рискувам. Реката влачи винаги трупове, дънери и погребални урни, така че не е лесно да ни открият. Хайде, бързо във водата! Чувам сипаите да приближават.
Нямаше какво повече да се колебаят. След минути само техните преследвачи, след като преодолеят всички препятствия по пътя си, щяха да стигнат до това им последно скривалище и да ги пленят. Поеха дълбоко въздух и се потопиха.
Вместо да пресече реката в права линия, ТремалНаик се отпусна по течението, като усилено плуваше, стараейки се да се показва колкото се може по-малко над водата. Задържайки дишането до пукване на тъпанчетата, измина двеста лакти, после показа на повърхността само носа си и отново се гмурна. Вече бе изминал нови петстотин лакти под водата, насочен към водните растения на отсрещния бряг, когато чу изстрел в момента, в който си поемаше въздух, и веднага след това един вик. „Някой е бил улучен“ — помисли си. Макар да се чувствуваше изтощен, продължи да плува под водата до загубване на съзнанието. С риск да получи куршум в главата, удари с пети и се показа на повърхността, но главата му удари в някакво тяло, което течението влачеше. „Някой труп или дънер“ — помисли си и се хвана за него. Така, закривайки се с него, извади глава от водата и отвори очи.
Задавен вик се изтръгна от гърдите му. Трупът беше на Виндхиа. Нещастният факир бе улучен в главата и трупът му следваше течението, оставяйки кървава диря зад себе си ТремалНаик отблъсна с отвращение още топлото тяло и отново се гмурна. Брегът вече бе наблизо, а лодките бяха на половин километър от него. Премина това разстояние на две почивки, като плуваше с все сили, от страх да не свърши като бедния факир. Накрая стигна посред голям кръг от плаващи, големи кръгли листа, наречени гил, вид лотос с дебели корени, прилични на ряпата и много търсени от крайбрежните обитатели на Ганг.
Ято водни птици — кафяви ибис, брамински патици, корморани и красиви чапли с индиговосини криле — се надигна с шум и литна над реката. За да не се усъмнят сипаите от поведението на тези птици, ТремалНаик остана няколко минути скрит сред плаващите листа, после бавно се насочи към брега, който на това място не беше стръмен, обрасъл беше с храсти и трева, и с последен тласък стъпи на земята.
Като пълзеше сред тревата, стигна до няколко мангови дървета, покачи се на един клон и скрит в шумака, погледна към реката.
Две от лодките бяха спрели пред входа на прохода, откъдето излизаха сипаите, преминали през подземията; третата лодка се спускаше по Ганг и явно търсеше нещо.
— Търсят тялото на факира — промълви ТремалНаик. — А какво ли е станало със стария тхуг. Потънал ли е, или са го хванали?
Едва-що бе произнесъл тези думи, когато видя лотосовите листа, които преди малко бе прекосил, да се поклащат, сякаш някой се провираше между стеблата им. Отначало помисли, че е някаква голяма риба, но като се вгледа, видя напълно обръсната човешка глава, която ту се показваше, ту изчезваше под водата.
— Тхугът!… — прошепна.
Постави ръка на устата си и издаде вика на чакала.
Мох вдигна глава и погледна към брега. Беше разбрал, че наблизо има приятел, но още се страхуваше да напусне водното си скривалище.
— Ела! — извика му ТремалНаик. — Вече няма от какво да се страхуваме.
Старецът се насочи към брега, затича се по тревата и стигна до гъсталака.
— Спасени сме! — каза. — Доволен съм, че и ти си се изплъзнал от преследвачите.