— Знаеш ли, че Виндхиа бе убит?
— Знам, когато сипаите го улучиха, беше на десет крачки от мен.
— А сега ние какво ще правим?
— Ще побегнем на юг.
— А после?
— Ще потърсим Нимпор.
— А капитанът?…
— Не е сега момента да мислим за него.
— Но ако е заминал вече?
— Не вярвам. Да побързаме да се отдалечим, преди лодките да се насочат в тази посока и претърсят брега.
— Познаваш ли пътя?
— Достатъчно е да следваме брега от известно разстояние — отвърна тхугът.
Канеха се да излязат от гъсталака, когато от едно съседно оризище видяха да идва един брамински свещеник — красив мъж с висок ръст и внушителна брада, която бе започнала да се прошарва. Бе облечен с бяла наметка и в ръка държеше съд от лъскав метал, който можеше да побере три-четири литра вода.
— Ето един нахалник, който идва за се къпе точно тук — каза ТремалНаик.
— Може това да ни е късмета — отвърна Мох. — Този човек може да ни даде подслон и да ни закриля от сипаите, които няма да посмеят да осквернят дома на свещеник на Брама. Нека го оставим да си свърши работата, после ще го заговорим.
Браминът мина покрай храстите, без да забележи двамата бегълци, слезе бавно на брега, с очи вперени в слънцето, което тогава се показваше на хоризонта, свали наметката си и намокри ръцете и краката си. После загреба вода в шепата си, вдигна ръката си и пусна водата да се стече по китката му, както учи Ашимуну, докосна носа, устата, ушите, устните, очите, корема и раменете си, като брътвеше молитви. Щом изпълни тази първа церемония, изми зъбите си, използувайки парченце зелено дърво — действие, което брамините извършват при изгрев слънце, за да предотвратят при бъдещо раждане душата им да премине в тялото на някое гнусно насекомо. После събра малко кал и написа с нея няколко знака на челото си. Но това не беше всичко. Брамините имат да извършват още много особени ритуали през деня, които поставят на силно изпитание търпението им. След това измиване свещениците трябва да събират цветя и да ги отнесат в храма, после да намажат цялото си тяло с кал, да влязат в реката до гърди и все с глава обърната към слънцето да кръстосват пръстите си по различен начин, да пуснат косите си върху очите, известно време да държат ушите си запушени с палци, после да вкарат кутретата си в ноздрите, а с другите пръсти да затулят очите си и три пъти да се потопят под свещената вълна. След тези движения брамините трябва три пъти да съберат длани и да призоват своя бог, да полеят главата си с вода, да съберат вода в шепите си и три пъти да я поднесат на слънцето и накрая да влязат последен път в реката, като изговарят някои формули, за да си осигурят блаженство в този и в онзи живот.
Щом приключи дългия си тоалет, браминът се изкачи отново по брега и седна близо до гъсталака, разбърка кал с червена боя и се беляза със знаците на своята каста — едно петно посред челото, друго на върха на носа и доста други по тялото, като за всеки знак използуваше различен пръст. Вече се канеше да стане и да изпие глътка вода от свещената река, когато Мох го доближи и му пожела добър ден. Браминът погледна индуса и понечи да хвърли букетчето, понеже смяташе, че тхугът, както повеляват правилата, принадлежи към някоя нисша каста, но старият тхуг го възпря и му каза гордо:
— Аз съм последовател на Кали и принадлежа към сектата на сотерите.
Сотерите, както твърдеше Мох, били „воините“, втората от четирите индийски касти. Както е известно, другите са: първата — на брамините, и която е най-благородна, третата — на земеделците, а четвъртата — на слугите и занаятчиите.
— Какво искаш от мен? — попита браминът.
— Убежище до тази вечер.
— Къща нямаш ли?
— Имам, но е далеч оттук, а аз и приятелят ми сме изложени на голяма опасност.
— Кой те заплашва?
— Онези сипаи, които се задават от реката.
— Откраднал ли си?
— Не.
— Да не си убил хора. които принадлежат към моята или твоята каста?
— Не съм.
— Тогава следвай ме — каза браминът.
— Ще бъда ли в безопасност в къщата ти?
— Пагодата е неосквернима.
— Внимавай, сипаите идват! — каза в същото време ТремалНаик.
Старият тхуг хвърли взор към реката. Двете лодки, които бяха спрели пред изхода на подземията на пагодата и взели сипаите на Бхарата, сега прекосяваха Ганг с голяма скорост.
— Тия кучета продължават да ни преследват! — рече с гневен глас. — Скоро ще бъдат по петите ни.
— И Бхарата ще бъде начело — добави ТремалНаик.
— Елате — каза браминът.
Двамата бегълци и браминът прекосиха бързо гората с мангови дървета и навлязоха в едно оризище. Оттатък, сред гъстата зеленина на кокоси палми, се издигаха леките шпилове на пагода, над които блестяха метални кубета, сякаш излети от чисто злато.