— Не искам да стигне до Раймангал.
— В такъв случай какво ще направиш?
— Ако трябва ще командувам абордаж.
— Решителен си ти, ТремалНаик — каза Хидер усмихнат.
— Налага се. Нужна ми е главата на капитана.
— Но се излагаш на голяма опасност.
— Знам, Хидер.
— Все още ли обичаш Девата на пагодата?
— Ако тя загине, ще се убия, тъй силна е любовта ми.
— Съчувствувам ти — каза Хидер и впери поглед в него, сякаш искаше да му каже и други неща, после въздъхна и се отправи към носа.
Канонерката продължаваше да цепи водите с неудържим устрем. Двата бряга бягаха от двете й страни, като показваха набързо горички, тресавища, обрасли с тръстика и пожълтяла трева, блатисти оризища, грозни села, затънали в зловонни води и гъста растителност. Тук за неаклиматизирания европеец и най-краткият престой може да бъде фатален.
В четири часа канонерката мина покрай ДаямъндХарбър, малко пристанище до устието на Хугли, където корабите получават последна поща. Виждаше се само една бяла къщичка, заобиколена от шест кокосови палми. Най-отпред личеше мачтата на сигналите, на чийто връх се вееше английското знаме. Бреговете на реката бързо се разширяваха и снижаваха, почти до нивото на водата. В далечината се очерта големият остров Сангор, който бележи границата между водите на реката и тези на морето.
— Морето! — викна морякът от гротмачтата.
Стреснат от този вик, който го откъсна от мрачните му мисли, ТремалНаик се затича към носа, а моряците почнаха да се катерят по въжетата. Всички погледи се насочиха към пясъчните плитчини, ония крайно опасни пространтсва, които се вдаваха в морето. Никакъв кораб не се виждаше на хоризонта, нито откъм Сангор, нито отвъд острова, никаква светлинка не блещукаше в полумрака. От гърдите на ТремалНаик се изтръгна яростен вик:
— Наблюдателю, виждате ли нещо? — обърна се той към моряка, застанал в бурето на върха на гротмачтата.
— Нищо още, капитане.
— Удаипур, дай още пара!
— Налягането ни е максимално — отбеляза машинистът.
— Дайте шест атмосфери! — викна Хидер, като хапеше устните си. — Четири души да идат на помощ на машиниста.
Сега канонерката просто литна над сините води на залива и сякаш щеше цялата да се разпадне от тресене. От трюма се изкачваше нагорещен въздух, а коминът бълваше черен, гъст дим.
— Право към остров Раймантал! — викна Хидер на кормчията. Разстоянието между тях и острова бързо намаляваше. Всички моряци висяха по въжетата с поглед, вперен в хоризонта. На палубата цареше дълбока тишина, нарушавана само от пухтенето на машината и свистенето на парата, която излизаше от буталата.
— Кораб пред нас! — викна неочаквано наблюдателят. ТремалНаик трепна целият като ударен от светкавица.
— Къде? — викна с все сила.
— На юг.
— Кой е?…
Наблюдателят не отговори. Беше се изправил на един от рейдовете, за да може да обхване целия хоризонт с бинокъла си.
— Парен кораб! извика.
— Фрегатата!… Фрегатата!… — разкрещяха се индийците.
— Тишина! — прогърмя гласът на Хидер. — Накъде се насочва корабът? — викна той на наблюдателя.
— На изток, покрай остров Райматла.
— Погледни носа.
— Виждам го.
— Как е?
— На прав ъгъл.
Хидер се спусна към ТремалНаик.
— Фрегатата е! — каза му. — В Индия няма друг кораб, освен „Корнуел“ с таран в прав ъгъл.
Обзет от неизказано вълнение, ТремалНаик възторжено възкликна:
— Къде се насочва, кажи ми точно.
— Все на изток. Обикаля острова, може би защото се страхува да не заседне.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Значи ще го засечем?
— След острова, само че… — каза Хидер.
— Тишина, командувам аз.
Канонерката, чиято скорост беше три пъти по-голяма от тази на фрегатата, скоро заобиколи острова. В десет часа сутринта вече излизаше от канала, образуван между Райматла и близката суша, прикривайки се зад крайната точка на малък, пуст остров, намиращ се срещу Джамера. С един само поглед Хидер се увери, че фрегатата е още далеч.
— ТремалНаик! — викна той.
Ловецът от Черната джунгла се появи на горната палуба, но това не беше предишният ТремалНаик. Бронзовият тен на кожата му сега бе станал зеленикав, като този на малайците; очите му изглеждаха по-големи, гримирани умело с бяла боя; зъбите му, доскоро снежнобели като слонова кост, сега бяха потъмнели, като на най-отчаяните дъвкачи на бетел. Преобразен по този начин, с изпокъсана сламена шапка на главата, червена препаска около бедрата и два дълги ножа крие — кривообразна кама с отровен връх, окачени на пояса, той бе неузнаваем.
— Позна ли ме? — попита той Хидер, който го гледаше с възхищение.