— Да, защото на борда няма други малайци.
— Мислиш ли, че капитанът ще ме познае?
— Сигурен съм, че не.
— Кажи ми сега как се казват двамата ни сподвижници на „Корнуел“?
— Палаван и Биндур.
— Ще запомня тези имена. Нареди да пуснат във водата една лодка.
— Какво си наумил?
— Да чакам тук фрегатата и да се кача на борда й.
— А аз?
— Ти ще се скриеш в канала на Раймангал. При първия изстрел, който чуеш, ще излезеш в морето да ме прибереш.
Хидер заповяда да спуснат една лодка, а ТремалНаик се плъзна по едно въже право в нея.
Канонерката изсвири високо и бързо се отдалечи. След час вече бе само една черна, неразличима точка на хоризонта. По същото време от юг се появи друга точка, над която бе надвиснал облак дим.
— Фрегатата! — възкликна ТремалНаик. О, Ада, дай ми сили да извърша последното си начинание!
Хвана веслата и започна яростно да гребе и да се отдалечава от острова, чиито брегове полека-лека се сляха със синевата.
Фрегатата, наближаваше с пълна пара и ставаше все по-голяма. ТремалНаик продължаваше да гребе, за да може да пресече пътя й. По обяд само петстотин крачки отделяха малката лодка от „Корнуел“. Беше дългоочакваният момент от ловеца. Изчака една вълна да наклони лодката, хвърли се на същата страна и я преобърна, като се вкопчи в кила.
— Помощ!… Помощ!… — извика колкото му глас държеше. Няколко моряци погледнаха от носа на фрегатата, после една лодка с четири души в нея бе спусната в морето и се насочи към мнимия корабокрушенец.
— Помощ! — повтори ТремалНаик.
За пет минути стигнаха до него. Той хвана протегнатата ръка на един моряк, която го изтегли. — Благодаря, момчета! — каза им задъхан.
Моряците хванаха отново веслата и се върнаха на „Корнуел“. Хвърлиха стълба и лъжливият малаец, подгизнал от вода и с престорена уплаха в очите, бе откаран при офицера на вахта.
— Кой си? — попита го.
— Паранга от Сингапур — отговори ТремалНаик и се заоглежда.
— На кой кораб служеше?
— На „Ханати“ от Бомбай, който потъна преди четири дни на сто мили от брега.
— При спокойно море?
— Да, отвори се една пробойна под кърмата.
— А екипажът?
— Удави се. Спасителните лодки се бяха разсъхнали и потънаха до една.
— Гладен ли си?
— Последният сухар изядох преди дванадесет часа.
— Хей, боцман Браун! Заведи този нещастник в кухнята. Боцманът, стар морски вълк със сива брада, извади от устата си парчето пура и внимателно го сложи във фуражката си, после хвана за ръка мнимия малаец и го поведе.
Една тенджера с димяща чорба бе поставена пред ТремалНаик, който тутакси я нападна.
— Добре си изгладнял, младежо — каза боцманът и се опита да се усмихне.
— Впрочем, как се казва този кораб? — попита на свой ред.
— „Корнуел“.
ТремалНаик погледна изнедано морския вълк.
— „Корнуел“? — възкликна.
— Какво, не ти ли харесва името?
— Напротив.
— Тогава?
— Спомням си, че на една фрегата с подобно име плуват двама мои приятели.
— Виж ти! А как се казват?
— Единият е Палаван, а другият Биндур.
— И двамата са на борда, младежо.
— А, трябва да ги видя. Какво щастие!
— Ще ти ги пратя веднага.
Боцманът изкачи отново стълбата и малко след това двамата индийци се появиха. Единият беше висок, слаб и подвижен като маймуна; вторият — на среден ръст, набит и повече приличаше на малаец, отколкото на индиец. ТремалНаик се огледа, за да види дали са сами, после протегна дясната си ръка и им показа пръстена. Двамата индийци се свлякоха на колене.
— Кой си? — попитаха с глух глас.
— Пратеник на Суйодхана, Сина на свещените води на Ганг — отвърна шепнешком ТремалНаик.
— Говори, заповядвай, животът ни е в твоите ръце.
— Има ли опасност да ни чуят?
— Всички са на палубата — рече Палаван.
— Къде е капитан Макферсън?
— В кабината си, още спи.
— Знаете ли къде отива фрегатата?
— Никой не знае. Капитан Макферсън каза, че ще ни съобщи когато наближим целта.
— Значи и офицерите не знаят?
— Абсолютно нищо.
— С други думи, ако капитанът бъде убит, ще отнесе тайната със себе си.
— Безсъмнено, но се страхуваме, че фрегатата отива в Раймангал, за да нападне братята ни.
— Не сте се излъгали, но войниците няма да дебаркират.
— Как?… Защо?
— Ще я вдигнем във въздуха преди да стигне до острова.
— Щом кажеш, ще подпалим буретата с барут.
— Кога ще стигнем Раймангал, според вашите изчисления?
— Към полунощ.
— Колко души има на борда?
— Стотина.
— Добре, в единадесет часа ще убия капитана, после ще взривим кораба. И още нещо.