— Говори.
— В единадесет часа капитанът трябва да спи дълбоко.
— Ще сипя приспивателно в шишето му с вода — каза Палаван.
— Може ли да стигна незабелязан до кабината му?
— Кабината му е свързана с батареята. Тази вечер вратата ще бъде отворена.
— Достатъчно. В единадесет ще дойдете да ме вземете оттук.
ТремалНаик продължи да се храни. Изяде един бифтек за трима, изпразни една след друга няколко чаши превъзходен джин, поиска лула, излегна се в един хамак и реши, че не е разумно да се показва на палубата, за да не го познае капитанът. Опита се да заспи, но хиляди мисли нахлуха в главата му. Мислеше си за изминалите преживелици, мислеше си за своята любима Ада и за мига, в който най-подир, след толкова страдания и опасности, щеше отново да я види и направи своя жена. Мислеше си и за това последно изпитание тази нощ. Странно — винаги, когато се сетеше за убийството, което трябваше да извърши, обхващаше го някакво ново, непознато чувство. Дори му се струваше, че това убийство го отвращава.
Часовете се нижеха бавно. Никой не слезе при него, нито той се реши да се покаже на палубата. В осем часа слънцето стигна до хоризонта, нощта бавно се спусна над сините води на Бенгалския залив. Обзет от безпокойство, затова че двамата тхуги не бяха се появили, ТремалНаик се изкачи по стълбата и показа глава на горната палуба.
Войници и моряци сновяха, някои сбрани на носа с погледи, вперени на изток, други покачени по мачтите и рейдовете. На кърмата видя няколко души да товарят лодки. Погледна към главния мостик: четирима офицери се разхождаха и пушеха, като разговаряха оживено. Капитан Макферсън не беше сред тях.
Върна се и отново легна в хамака.
Бордовият часовник удари девет, после десет, единадесет. Още не бе заглъхнал последният удар, когато две сенки мълчаливо се спуснаха по стълбите.
— Бързо — каза един властен глас, — нямаме минута за губене. Вече се вижда Раймангал.
— Къде е капитанът? — попита ТремалНаик двамата тхуги.
— Спи, изпи приспивателното — отвърна Биндур.
— Да вървим.
Гласът на ТремалНаик трепереше, изпитваше дълбоко, необичайно вълнение.
Палаван отвори една вратичка, влязоха в артилерийското помещение и спряха пред втора врата, която водеше към кърмовата площадка.
— Решени ли сте на всичко? — попита ТремалНаик.
— Животът ни принадлежи на Кали.
— Тогава чуйте ме — каза на двамата тхуги, които се приближиха до него с пламнали очи. — Аз отивам да убия капитана, а ти Биндур ще слезеш в барутния погреб и ще запалиш един хубав огън.
— А аз? — попита Палаван.
— Ти ще осигуриш три спасителни пояси, после ще дойдеш при мен. Вървете и богинята Кали да ви закриля.
ТремалНаик взе една секира, прекрачи прага и влезе в кабината, осветена от фенер, закачен на тавана. Първото нещо, което видя, бе образа си, отразен в едно огледало. Хвана го страх от вида си: лицето му бе страшно изменено, оросено от едри капки пот, а очите му пламтяха като два въглена. Наведе поглед към леглото, покрито с тънък воал против комари. До него достигна лека въздишка. „Странно — помисли си, — никога не съм изпитвал подобно вълнение.“ Направи три крачки и с треперяща ръка повдигна воала.
Капитан Макферсън се усмихваше. Явно той сънуваше.
— Тхугите искат живота му — прошепнаха устните му.
Вдигна секирата над спящия, но веднага я отпусна, сякаш силите бяха го напуснали. Прокара ръка по потното си чело, после се огледа с ужасен поглед. „Какво става с мен? — попита се. — Страх ли ме е?… Кой е този човек?… Какво е това вълнение, което ме разтърсва?“ Вдигна отново секирата и за втори път я отпусна. До сега такова нещо не беше му се случвало. Сякаш някакъв вътрешен глас му говореше, че този човек за него е свят, че кръвта, която се кани да пролее, не е чужда кръв.
— Ада! Ада! — възкликна той отчаяно, но в същия миг прибледня и рязко отстъпи.
Капитанът бе седнал на леглото и го гледаше с широко отворени очи
— Ада!… — възкликна Макферсън. — Кой произнася името на дъщеря ми?
ТремалНаик остана като вкаменен.
— Ада! — повтори капитанът. — Името на дъщеря ми!… После забеляза присъствието на малаеца.
— Какво търсиш в кабината ми? — попита.
Мисъл на съмнение прониза сърцето на ТремалНаик.
— Но кой сте вие? — попита със задавен глас. — За коя Ада говорите? За моята ли?
— Твоя? — възкликна учуден капитанът. — Говоря за дъщеря си.
— Къде е тя?
— Къде ли?… В ръцете на тхугите.
— Могъщи Брама!… Истина ли е?… Една дума още, капитане, едно само име, моля ви!… Как се казва дъщеря ви?
— Ада Коришан.