— Извинете, Борис Соломонович! Там, в хола, има милиция. Някакъв капитан Владимиров, засилили го да събира показания от свидетелите. Ние с Толя вече му разказахме всичко, което знаем, та той значи пита може ли да говори с вас. Казах му, че имате пристъп, обаче той…
— Доведи го тука — прекъсна го Хайкин със слаб, но твърд глас. Искаше да поговори с милиционерския капитана от една страна, в душата му се появяваше някакво мазохистко желание още веднъж, макар и на думи да преживее неотдавнашния кошмар, от друга — това е своеобразна промяна в обстановката: винаги активен, в сегашното си състояние на „болен“ Борис Соломонович се чувстваше адски неуютно и некомфортно, а от трета страна — нещо му подсказваше, че трябва да държи ръката си върху пулса на разследването и защо да не започне отвътре, примерно от ролята на свидетел.
С хиляди извинения, неочаквани за човек с неговата професия, длъжност и цели, капитан Владимиров се промъкна в спалнята покрай огромния Виталик, който вежливо отвори вратата. Борис Соломонович седна в леглото, подпря се уморено на възглавниците. Беше не лош артист и затова възнамеряваше да извлече всички възможни плюсове от сегашното си амплоа. Предварително знаеше, че може да говори много бавно, неясно, със слаб глас. Беше готов да пропуска думи, да се измъква със страдалчески гримаси, да млъква за дълго, поставил ръка на сърцето си. Можеше да си позволи да „забрави“ нещо, „да не посмее“ да си спомни подробност и детайл, понеже това може да се отрази крайно негативно на здравословното му състояние… С една дума, никакво усилено ровене из паметта и предано гледане в очите на закоравялото ченге.
Борис Соломонович все още не знаеше точно защо не смята да е прекалено подробен и откровен в показанията си, но първо, беше поживял доста дълго на този свят, за да разбере, че трябва да си по-лаконичен с доблестните представители на следствието, и второ — все пак предчувстваше нещо тревожно. Борис Соломонович отдавна и неслучайно се славеше с интуицията си и беше свикнал да й се доверява.
Оказа се, че капитан Владимиров съвсем не е закоравял. Прекалено млад — към трийсетгодишен, не повече, големи учудени очи с неопределено сив цвят, глупашка, извиняваща се усмивка, небрежно облечен, на вид простоват, пък може дори да си е тъп. В първия момент Борис Соломонович изпита известно разочарование: щом са решили да разпитват болния заместник–председател на парламента, можели са да изпратят поне някой по-солиден и малко по-опитен.
По всичко изглежда, че Владимиров се бе озовал в елитния комплекс за първи път и сега беше малко потиснат от разкоша и безбройните съвършенства на райското място. Горкичкият, с гордостта на съветски човек не се решаваше много–много да разглежда разните уникални детайли от заобикалящата го обстановка, но погледът му току се спираше пряко волята на някой пейзаж от осемнадесети век (Борис Соломонович си падаше страшно по тях и професионалистите високо ценяха колекцията му) или върху копринените китайски завеси, или върху бродираната с лъщящи цветя кадифена тапицерия на креслата с извити крака. Сега, подпрян на стола, грижливо подаден от верния Виталик, капитан Владимиров постави върху коленете си дебелия евтин тефтер и почти плахо помоли Борис Соломонович максимално подробно да разкаже всичко станало само преди няколко часа в Покровско-Глебово. Борис Соломонович притвори страдалчески очи (в този момент наистина почувства неприятна душевна болка, защото за кой ли път съвсем ясно си спомни за гибелта на любимото си куче) и заразказва, като правеше големи паузи:
— Разхождах се с кучето… С моята Найда… Зад мен, както винаги — моите момчета. Към половин час в едната страна на двора, после тръгнахме към другия край. Кучето го пускам без каиша… Поздравих се с хората пред централния вход. Кристина Арбатова беше там, Виктор Тарасенков и с тях имаше още един, не го познавам… Говореха си, не отидох при тях, само се поздравихме… Тогава започна такава стрелба, моите момчета ме събориха на земята, прикриха ме. А после гледам… — Борис Соломонович горестно прекъсна изречението и скри очите си с ръка.