Но капитан Владимиров се оказа твърде досаден и настойчив и затова веднага започна с безцветния си, неизразителен глас:
— Гледате и какво?
— Онези двамата, Витя Тарасенков и другият, явно веднага са загинали. Кристина лежеше малко по-настрана, горкото момиче. Аз тръгнах веднага към нея, исках да й дам първа помощ… Но не съм специалист, а точно тогава дойдоха и професионалистите… Та сега не знам, изглежда, ще ми се наложи да звъня на родителите й, ние сме стари приятели… Какво още? Май че техните телохранители също бяха ранени. Моите момчета ми казаха, че се стреляло от бял форд, но самият аз не съм видял никакъв форд и според мен тук никой от нашите не кара такава кола. Също така не мога да кажа в кого са се целили… Нали веднага се засилих към кучето, Найда, бяха я убили, мръсниците. Че какво им пречеше кучето? — С угасващата си, макар и гневна интонация Борис Соломонович даде да се разбере, че разговорът го е изморил (а той наистина го изтощи) и няма видима полза да повтаря сигурно вече известни на капитана истини.
Въпреки това Владимиров предприе още един опит:
— Ако обичате, разкажете ми какви бяха отношенията ви с пострадалите?
— Че какви отношения? Много добре познавам Кристина Арбатова, още от дете. Приятел съм с родителите й, ходя им на гости, те се отбиват понякога. Мило момиче, не е конфликтна, добра, не мога да си представя на кого може да е попречила. Разбира се, случайно пострада, горкичката. По-нататък… Тарасенков Виктор Тимофеевич, добре го познавам… познавах. Нямам представа какво правеше днес тук, в Покровско-Глебово. Сигурно има много приятели тук, макар че живее в друг район… живееше. Беше ярък човек, умен, енергичен. Разбира се, вие също знаете всичко за него. Докато работеше във Федералната служба за сигурност, не сме общували твърде често, а после в Думата сме се засичали често на разни мероприятия, бяхме ангажирани заедно в два проекта, после той толкова пропагандираше тениса… Между другото понякога играехме с него… Странно, че неговият Ваня така закъсня. Познавате ли го? Има такъв телохранител, уникум, същински Брус Ли, мнозина завиждаха на Виктор Тимофеевич, дай ми, казват, твоя защитник, колкото искаш ще ти дам за него. Депутатите в Думата са като децата, нали знаете, все играят на крепостни и помешчици, разменят си прислугата. Но Ваня Пак е с Виктор още от онова време, от ФСС, как да отстъпи такъв… Не знам какво още мога да ви разкажа, дори не сме били приятели с Виктор, макар да се срещахме постоянно…
Владимиров конспектира всичко много грижливо в бележника си и като се усмихна по-широко, не се сбогува, а зададе следващия си въпрос:
— А какво стана с третия пострадал?
— Ами третия, господин капитан…
— Хайде да караме без „господин капитан“ — Владимиров започна да се смущава. — Казвам се Андрей… Анатолиевич.
— Добре, Андрей Анатолиевич, за първи пъти виждам третия, не знам кой е. Едно е, ако е бил с Виктор, пък и си подхождат по възраст, а ако е бил с Кристиночка — тогава… Но каквато и да е работата, нищо не мога да кажа за него. На вид солиден човек, дори лицето му изразително, чудесно облечен… Не, най-вероятно е бил с Виктор Тимофеевич, а са спрели да си побъбрят с Кристина, така си мисля. — На това място Борис Соломонович отново направи физиономия и притисна ръка до сърцето си. Капитан Владимиров дори щеше да се надигне от мястото си, виждайки, че и героизмът на Борис Соломонович си има граници, но точно тогава Хайкин го притисна с въпроса си:
— Извинете, сега съм под въздействие на лекарствата, затова не мога да съобразявам бързо. Кажете, хванаха ли убийците по горещите следи?
Както и трябваше да се очаква, Владимиров се навъси и процеди почти едносрично:
— Засега не…
— А заподозрени, фоторобот?
Капитанът се смути, явно съобразяваше как да признае по-меко, че нашата милиция за пореден път се е издънила и следствието няма и няма да има никакви перспективи. А той, Владимиров, просто трябва да представи отчета — ето, говорил съм с всички, с които трябва, а по-нататък следователят, ако ще, да носи отчетите в прокуратурата, ако ще, в нужника.
Виталик спаси капитана, внимателно се промъкна в стаята с поднос за болния — чаша билкова отвара за Борис Соломонович, малка чашка с някакъв сложен сироп и мъничък сладък сухар, за да си затули след лекарството. Върху подноса нямаше нищо за капитан Владимиров, съзнателно пренебрегвайки вежливостта, дори не му зададоха стандартния въпрос чай ли ще пие или кафе. Впрочем Борис Соломонович го спря така, както беше тръгнал да си ходи, и му зададе другия по-важен въпрос: