Выбрать главу

Без да изпада в подробности около импровизацията на Демидич, Денис продължи по улица „Ален мак“ и само след триста метра отдясно, точно до пътя, видя първия ориентир — малък супермаркет. Огромните букви на табелката съобщаваха, че „Лондон бридж“ работи денонощно — двайсет и четири часа. Денис паркира на малката площадка до магазина, слезе, огледа се. Отдясно се нижеха гаражи, охраняем паркинг, в дъното отляво — високи блокове. Той тръгна напред по улицата.

Веднага зад супермаркета се ширна пустош, превърната в поляна за почивка. Тук и там имаше пейки, одялани от греди, на които млади майки разменяха полезни съвети, без да забравят в това време да люлеят количките с любимите си рожби. Или пък пенсионери си разправяха последни новини. С една дума — обикновена картина за подобни места.

Денис мина по пътечката под дървената арка в стил горска къщичка. Срещу него идваха връщащи се от разходка собственици на кучета с питомците си или просто любители да подишат чист въздух. Отпред, на сто метра, започваше горският масив. Именно там „Младежът“ му определи среща. Денис знаеше, че някъде наблизо го наблюдават Сева и Николай. Не ги виждаше, но усещаше присъствието им, уверен, че в нужния момент няма да го подведат. Макар че…

Всичко е твърде странно. И самото позвъняване, и условията за срещата. Всичко.

„Младежът“ трябваше сам да се приближи при него. А той, Денис, трябваше да се разхожда, без да бърза, може би да навърти не един кръг. И Демидич се изгуби някъде. А се бяха разбрали, че няма да изпуска от полезрението си Денис.

Сякаш в отговор на последната му мисъл чу зад себе си силен лай и нещо меко се търна в крака му. Денис се изви. Млад кокер шпаньол заинтересувано душеше крачола му.

— Не се бойте, не хапе — побърза да го успокои изникналият на пътеката Демидич, който ловко закачи каишката към нашийника на кучето и го задърпа след себе си. — Киня, бегом, бегом.

Кучето дори не се заинати особено. Забрави за Денис, хукна весело след Демидич, изпревари го и вече с нов интерес задуши всичко, което виждаше пред себе си. Денис се усмихна вътрешно на изобретателността на оперативника си.

Пътечката започна да се изкачва вляво. Изглежда, заобикаляше и се връщаше на голата поляна. От двете страни се издигаха брези и смърчове. Не може да се каже, че много плътно ограждаха пътеката, но няма и къде да бягаш, ако стане нещо. А какво собствено трябва да стане? Денис дори се усмихна на предпазливостта си.

— Добър ден. — Внезапно прозвучалият до него глас го накара да трепне. — Точен сте. Това е похвално.

Денис рязко спря. Човекът от лявата му страна продължаваше да върви до него.

— Не спирайте — каза той, без да се обръща. — Хайде да се поразходим и да поговорим. Мисля, че има за какво.

— Без съмнение — с две широки крачки Денис догони мъжа.

— Имайки предвид заетостта ви, ще бъда кратък — продължи непознатият, пак без да гледа към събеседника си. — Ние не без основание смятаме, че вече достатъчно сте напреднали в делото, с което се занимавате сега.

— Да допуснем… — отряза Денис.

— Та значи — говореше невъзмутимо „Младежът“ (а Денис не се съмняваше, че е точно той — напълно съответстваше на описанието, което му беше дал Бочаров). — Мога да ви уверя, че след смъртта на небезизвестния ви господин Тарасенков кантората е разформирована. С други думи, вече никой никого не следи.

— Приятно ми е да го чуя — усмихна се Денис. — Честна дума. Само че защо ми говорите всичко това?

— Резонен въпрос. Там е работата, че Борис Соломонович Хайкин премахна господин Тарасенков. И вярвайте, имаше за какво.

— Вярвам — обади се ченгето, поглеждайки равнодушно напред. На петдесетина метра Демидич увлечено хвърляше пръчки, а шпаньолът с не по-малко увлечение и страст ги намираше. — И какво от това?

Най-накрая „Младежът“ обърна към него лицето си, помълча, разглеждайки го от упор, и пак заговори, този път по-бавно и натъртено:

— Тур няма да се досети за това. Поради своето, извинете, скудоумие. А с подразделение „Р“ ние се разбрахме…

— Кои са тези „ние“? — прекъсна го Денис.

— Не е важно — избегна отговора „Младежът“. — Оставате само вие. Да, да — вие. Не се учудвайте. От това, в частност от Хайкин, прекалено много се интересува Александър Борисович.

— Турецки?!

— Същият. Та ние имаме делово предложение за вас: ако просто не съобщите на господин Турецки известна информация, онази същата, което не е особено сложно, то подобна услуга ще бъде щедро възнаградена. В зелени парични знаци, естествено. Ще ви устрои ли примерно сумата десет хиляди долара?