Джипът тихо изпъшка и плавно тръгна. Откъм съседния вход плавно се подаде бяла „Нива“ и набирайки скорост, се изравни с него и намали. Дясното й стъкло се плъзна надолу. Денис по-скоро почувства опасността, преди да я види. И преди подалото се през прозореца дуло да изплюе към него дълъг откос, той успя да натисне спирачката и се просна на пода.
Куршумите буквално раздробиха страничното стъкло. Денис почувства как се впиват във вратата на джипа и се опитват да го достигнат, както се е сгънал в нелепа и неудобна поза. Но сега не му беше до удобства. После чу как двигателят изрева бясно, гумите изпищяха: нивата потегли. Той скочи, трескаво превключи предавката и натисна газта. Нивата се засили през арката и се опита да изскочи на проспекта. Денис вече летеше след нея и псуваше колкото сили има. Нищо не виждаше освен отдалечаващата се бяла каросерия с окаляни номера. Мина на четвърта, пак натисна педала. Колата се люшна на завоя, подскочи на тротоара. Късмет — нямаше пешеходци. Денис врътна кормилото наляво, изравни колата и почти пробивайки страничното стъкло с глава, се засили да преследва нивата.
Колата, която уж се беше отдалечила, сега бързо приближаваше. Естествено, къде ще се мери със звяр като този на Денис! Разстоянието между колите се стопяваше пред очите му. Но, изглежда, и опитващите се да се скрият не очакваха от ченгето такава страст, още по-малко пък преследване. Увеличиха скоростта и пак се измъкнаха. Но не за дълго. Денис стабилно ги следваше по петите, залепнал отзад като репей. Той знаеше, че никак не е лесно да се измъкнеш от него. Дали го знаеха ония в нивата? И че той едва ли ще се задоволи само с преследването, особено след случилото се?
Денис настигна престъпниците само след два километра, когато те завиваха от проспект „Жуков“ на улица „Народно опълчение“, и мина отляво. Рязко врътна кормилото вдясно: джипът послушно блъсна нивата отстрани и я накара да отлети на банкета. Вторият удар я изхвърли на тротоара. Колата се завъртя и по чудо не се тресна в стълба на уличното осветление. Но в следващия миг пак изскочи на пътя и се понесе напред.
Пресякоха „Карамишевска“, моста над Москва река. Денис се опита да повтори маневрата. Но не му позволиха. Автоматичната стрелба го накара да намали скоростта и да мине в страничното платно. За кой ли път благодареше на случая, че в този ранен час почти нямаше движение, което му позволяваше подобни номера в стила на американските екшъни. В противен случай… По-добре да не мисли за това.
И все пак неговият джип за малко не се сблъска с вишнев „Сааб“. Денис успя да разгледа сгърчилото се от уплаха лице на млада, силно гримирана блондинка. За какъв дявол е тръгнала в тъмни зори! Мина встрани и пак се престрои зад нивата.
Срещу него излетя още един откос, този път по-дълъг от предишния. Куршумите зазвънтяха по бронята и капака. В отговор зави милиционерска сирена и му проглуши ушите.
Само това липсваше, мина през ума на Денис. Стисна по-здраво кормилото, напрегна цялото си тяло и се съсредоточи върху бялата кола. Всичко останало просто престана временно да съществува, мина на втори план, като нещо странично, пречещо на основното действие.
Денис дори не се огледа, за да разбере колко коли са тръгнали след тях. Воят беше толкова голям, че трябваше да си запушва ушите с тампони.
От нивата престанаха да стрелят. Много ясно: защо да рискуват излишно и да ядосват стражите на реда? Но не намалиха скоростта, напротив, тъкмо обратното, още повече пришпориха. Но и Денис постъпваше по съответния начин: прелетяха на червен светофар с интервал от десет–петнайсет метра.
Възбуден, увлечен в преследването, той не забелязваше в каква посока се движат и изобщо накъде кара. Дълга метална ограда отдясно, зад нея дървета, алеи: това или е болница, или някакъв парк. Отляво — жилищни сгради, високи блокове с по един вход. В Москва е пълно с подобни улици. Може и престъпниците да карат напосоки. Последното обстоятелство даваше надежда за възможно задържане. Но беше безспорно — шофьорът на нивата явно е или професионалист, или много умел и опитен. На Денис не му беше лесно. Всеки път, когато се опитваше да заобиколи преследвания автомобил отляво, за да го притисне към банкета или тротоара, онзи в най-последния момент успяваше да се изплъзне от неминуемия сякаш удар. Денис удари нивата само един–два пъти и остави върху вратата на водача внушителни вдлъбнатини и драскотини. Но не успя да огледа пътниците: стъклата бяха затъмнени.
Сирените отзад не изоставаха. Ту наближаваха, ту се отдалечаваха, но упорито вървяха по дирите му и не мислеха да оставят на мира двете побеснели коли.