— Андрей Анатолиевич, кога ще мога да си прибера Найда, моето куче? — Той за кой ли път отново усети загубата на любимката си, която отдавна беше свикнал да възприема като нещо вечно и непоклатимо. И сега пак: когато в спалнята влезе телохранителят, Борис Соломонович погледна неволно зад гърба му, очаквайки да види там изящната жилава красавица, която нахълтваше в спалнята на стопанина си обикновено по този начин, зад някой от домашните. Но я нямаше. — Ще й правят ли аутопсия?
На този въпрос капитан Владимиров с облекчение даде изчерпателен отговор. Аутопсията е чисто формална процедура, трябва да извадим куршумите и да се убедим, че са изстреляни от същия автомат като останалите, така че ще може да си я вземете буквално утре, трябва да позвъните ето на този телефон, а след това да отидете на този адрес. И, разбира се, кучето трябва да се погребе, то е толкова породисто, красиво, самият той, Владимиров, от осем години има куче, така че напълно разбира чувствата на Борис Соломонович. Той дори специално ще помоли при аутопсията муцуната на Найда да бъде минимално засегната…
При тези думи Борис Соломонович с уморено махане на ръката и слабо „благодаря, благодаря, капитане“ прекъсна словоизлиянията на неочаквано отпусналия се милиционер и с това ясно даде да се разбере, че аудиенцията е приключила. Зад гърба на Владимиров веднага се появи верният Виталик (през последните часове Виталик беше особено горд, понеже защити господаря си и доказа професионалната си пригодност, за разлика от прехваления тарасенковски кореец Ваня Пак). Вратата на спалнята се затвори леко. Борис Соломонович въздъхна глухо, прехвърли отново в паметта си разговора и се убеди, че уж не е казал нищо излишно (знае ли човек кое е излишно в такава ситуация?), но и не можа да изясни нищо ново. Губи сръчност, по-рано можеше да разприказва всеки събеседник, преди една-две седмици същият този капитан щеше да му разкаже всички следствени версии, а сега… „Старея ли, какво става?“ — помисли Борис Соломонович. Но като поразмисли, реши да отнесе разочарованието за сметка на днешните сътресения, последствията от лекарската терапия и шока от гибелта на Найда… След което най-сетне потъна в сън и последната му мисъл накрая беше: „Ох, да бях пийнал сега за упокой на Найдината душа.“ И дори му се привидя запотена чашка и повече не му се струваше, че някакви чукчета зад гръдния кош могат да му попречат да се разтоварва от стреса с алкохол…
Старши съдебният съветник Тур.
22 юни
Докато се мъчеше да надвие раздразнението си, Вениамин Аркадиевич Тур се опитваше да вникне в същността на предаденото му за разследване дело. Съдържанието му убягваше. Едва след второто прочитане мислите му се спряха на изречението в рапорта от местопрестъплението: „… от голямото количество огнестрелни рани на място са починали Е. С. Марков, В. Т. Тарасенков, А. А. Рибкин и Н. К. Осокин; в тежко състояние са хоспитализирани К. Л. Арбатова и И. К. Пак. От иззетите от убитите документи и от свидетелските показания следва: Е. С. Марков е собственик на верига пивоварни заводи, в това число и на московския завод за бира «Яуза», В. Т. Тарасенков е генерал в оставка от ФСС, председател на Общоруската федерация по тенис, К. Л. Арбатова е певица, Рибкин, Пак и Осокин — телохранители съответно на Марков, Тарасенков и Арбатова“.
— Гледай ти каква била работата! Ами да! Убити и тежко ранени са „видни“ хора. Как така ще възлагат делото на обикновен следовател! Трябва старши следовател по особено важни дела — пак се ядоса Вениамин Аркадиевич. Но щом се усети, че произнася последните думи на глас, извади от чекмеджето на бюрото си пепелник, пакет цигари и кибрит и като размачка с машинално движение цигарата, запуши.
Старши съдебният съветник много пъти се беше опитвал да спре цигарите, но все неуспешно — изкарваше два-три месеца и при поредната „криза“ не издържаше. А нали само до вчера нищо не предвещаваше неприятности. Тур работеше само по едно дело. Наистина отначало му се струваше сложно и объркано, но сега вече принципните въпроси бяха изяснени. И днес в девет го викат при Най-главния — Вениамин Аркадиевич наричаше така наум Гигантов, прокурора на Москва.
— По принцип делото, по което работеше, е завършено, по-нататък с него ще се оправя Керюхин. — Докато говореше това, Гигантов постави ударението на „завършено“ и Тур си направи извода: няма да му позволят да доизпипа всичко в делото. За прецизен и принципен човек като него, стараещ се да довежда всичко до логическия му край, новината не беше приятен сюрприз. Дали това се отрази по някакъв начин на лицето му, или Гигантов, отдавна познаващ любимия си следовател, почувства нещо неприятно, но така или иначе добави: — Ще се справи, а аз лично ще проконтролирам. А вие следва изцяло да се съсредоточите върху убийствата в елитния комплекс „Покровско-Глебово“.