Бдителният Костя съобщи на пристигналите на мястото Денис и Белобородко, че „скапаните Шумахери“ са прекатурили два пълни контейнера за боклук, за което той без малко да им размаже физиономиите. Като нищо щял да го направи, ако не били автоматите. Не толкова заради контейнерите, колкото за лишаването на децата от последна радост, то бездруго отдавна няма деца тука. Студентът не можа да опише двамата изскочили от колата. За него те бяха „бръснати глави, такива има хиляди в Москва“, но увери, че ако се наложи, ще може да състави техните фотороботи.
В нивата не намериха нищо освен два автомата „Калашников“ и два празни пълнителя. Денис не се и надяваше на нещо по-особено. Разбраха се с пристигналите оперативници от местния отдел на криминална милиция, че ще им позвъни да научи резултатите от огледа на автоматите: със сигурност са останали отпечатъци от пръсти, и най-накрая си тръгна за „Глория“ с върнатия му джип.
Старши лейтенант Белобородко не му подаде ръка.
— Надявам се, че няма да се видим повече.
— И аз — сбогува се Денис.
На път за кантората той все повече се убеждаваше, че вчерашната среща с „Младежа“ е станала повод за покушението. Може би тази сутрин нищо нямаше да се случи, ако не беше отказал така категорично на предложението му. Все едно, Денис не възнамеряваше да го приема.
Но във всичко това имаше и известна несъгласуваност. „Младежът“ го помоли „да помисли“ и обеща пак да телефонира, за да научи окончателния отговор. Тогава защо му е да убива Денис? Ами ако е размислил и ще се съгласи! Може само да са го сплашвали, да го предупреждават. И въобще да не са искали да го пречукат. А той направи „холивудско надбягване“. Хубаво сплашване, няма що!
Денис погледна под вежди жалките останки от лявото стъкло, спомни си гранатата, изскочила право под колелетата, и взрива — последствията нагледно се очертаваха на задното стъкло, по-точно върху това, което беше останало от него. Не! Тук не миришеше на предупреждение или сплашване. Това си беше чиста проба покушение върху живота му. В края на краищата Денис реши, че позвъняването, което очакваше от „Младежа“, може да хвърли по някакъв начин светлина върху последните събития, и престана да си тормози мозъка.
Пристигна в „Глория“, когато всичките му ченгета, включително и Макс, бяха вече на място. И ако се съди по скучаещия им вид — отдавна. Хакерът свещенодействаше над компютъра, Сева забавляваше останалите с вицове:
— Посетител в ресторант пита сервитьора: „Имате ли дива патица?“ А той му казва: „Не, но можем да ядосаме домашната“.
Демидич и Коля Шчербак се превиваха от смях не толкова от самия виц, колкото от интонацията, с която Сева произнесе последното изречение. Застанал на вратата, дори Денис неволно започна да се усмихва, макар точно на него да не му беше до смях.
Забелязаха го и притихнаха. Макс дори се обърна, кимна приветствено и пак изцяло се отдаде на компютъра. Навъсеният и посърнал вид на шефа не убягна от острите погледи на оперативниците. Но тактично премълчаха. А Денис реши засега да не говори за случилото се. Има време.
— Обаждаха ли се? — попита и седна на бюрото си.
— Аха — доложи Николай. — Преди около двайсет–двайсет и пет минути. Казаха, че пак ще звъннат.
Денис погледна часовника си. Стрелките показваха единайсет без четвърт. Добре подрани на работа! Изведнъж откри, че е оставил чантичката си с електронния бележник в колата, и помоли Сева да я донесе.
Сева хвана във въздуха подхвърлените от Денис ключове от джипа и изчезна. Не мина много време и се появи отново, смутен и потресен.
— Да не си видял призрака на Тарасенков? — поинтересува се Денис.
— Може би — отговори разсеяно Сева и въпросително впи поглед в Денис. — Какво, пак ли е имало пуч? Или някакви престрелки с чеченците?
— Нито едното, нито другото — Денис се обади мрачно. Налагаше се да разкаже всичко. — Сутринта ме обстреляха точно пред моя вход.
Демидич подсвирна.