— И какво? — преглътна Коля Шчербак и размърда устни.
— Ами нищо — Денис махна с ръка, — както виждаш, жив съм — и изложи поред събитията от последните три часа.
— А така — изломоти Демидич, когато шефът свърши. — Ще отида да видя.
— И аз ще дойда с теб — изяви желание Николай и скочи от мястото си.
Макс, който слушаше целия разговор, само изхъмка, но не смени работния стол с екскурзия до пострадалия джип.
Вратата още не беше се затворила зад тях, когато телефонът зазвъня. Денис грабна слушалката.
— Господин Грязнов? — осведоми се непознат глас.
— Да. Слушам. — Денис нетърпеливо почукваше с пръсти, по бюрото. Беше готов да се басира, че именно това е обаждането, което очакваше, макар гласът да му се стори непознат.
— Да, господин Грязнов, не размислихте ли по повод на постъпилото вчера предложение?
— Кой се обажда?
— Не е важно. И така, какво?
— Отговорът е същият. — Денис сам се учуди с каква припряност произнесе думите: сутринта още се съмняваше дали не избърза с категоричния отказ и не трябваше ли да започне натрапената му игра и да печели време. Но днешното покушение вече беше само по себе си игра, в която го намесиха независимо от това дали ще каже „да“ или „не“.
— Да. Жалко, много жалко — произнесе бавно гласът от слушалката. Там нещо щракна, засвистя. След това пак се изчисти. — И все пак човекът, около когото така несполучливо вървят нашите разговори — добави неизвестният (Денис беше готов да се закълне, че по-рано не е чувал този глас), — би искал да се срещне лично с вас.
— Хайкин? — учуди се Денис.
— Господин Хайкин — поправи го гласът. — Възможно е да успее да ви убеди.
— Нямам нищо против.
— Удобно ли ви е през втората половина на деня? Да кажем, в шестнайсет часа?
— Напълно.
— Тогава в шестнайсет. Там, където беше убит генерал Тарасенков.
— Хм. Оригинално място.
— Смущава ли ви нещо?
— Не — увери го Денис. — Всичко е окей.
— Чудесно. Приятен ден, господин Грязнов. Довиждане — каза непознатият и затвори.
Демидич и Николай се върнаха.
— Какво става, тяхното магическо число да не е шестнайсет? — предположи Демидич, когато Денис извести оперативниците за предстоящата среща.
— Всичко както вчера? — попита Сева.
— Нямаше условия да съм сам — отвърна Денис. — Значи отиваме всички и открито.
— То там и няма много къде да се скриеш — обади се Коля Шчербак.
— Още повече — Денис се разходи из стаята, спря до компютъра: бялата къса стрелка неуморно пълзеше по безбройните коридори и нива на въпросния Пентагон. Макс откъсна поглед от монитора, вдигна глава. — Я ми намери района, където беше застрелян Тарасенков — помоли Денис. — По-точно квартала. И го увеличи.
Пръстите на Макс хукнаха по клавиатурата. Излезе от програмата. Влезе в нужната. След две–три минути заяви равнодушно:
— Готово.
— Виждам. — Денис неподвижно увисна над хакера, загледан в изобразената на екрана грижливо изрисувана карта, извика и останалите: — Я хайде всички тук. Няма да е излишно да си освежим паметта.
„Турецки, Турецки ми трябва както никога досега! — мислеше Денис. — Къде се губи вече второ денонощие! Та аз не познавам всичките му обстоятелства, а именно тях ще дъвчем. Не бива да се отлага и срещата, не се прави така, не сме в подходящата страна. Само нормалните хора могат да преместят делова среща… Започвам да мърморя преди акция — лош признак…“ Като остави хората си да изучават „входовете и изходите“, той се опита за кой ли път да се свърже с Турецки.
Най-после го чуха.
— Слава тебе господи, Александър Борисович! — изтърси Денис и не остави Турецки да каже дори „ало“.
— Какво се е случило?! — завика Турецки (в слушалката се чуваше рев на мотори). — Казвай по-бързо, след две минути излитам с голямото тукашно началство, то няма да чака, а в хеликоптера е такъв грохот — друг път ще поговориш!
— Случи се! — Денис преразказа с две думи проучванията на Милявски и историята със срещата.
— Съображенията ти?
— Ако Христич е гъст с Хайкин, то най-вероятно се е обърнал към него с поръчката за убийството. Познавате ли човек, който напоследък хич не е симпатичен на Христич?
— Познавам го! Ще бъда пределно предпазлив!
— Мислите ли, че вие сте мишената?