Сева Голованов се окопа на мястото на срещата час и половина предварително и до появата на своите не откри нищо подозрително. Малко хора, спокойно, никакви признаци на засада.
Пристигна Денис. Точно на секундата, както и планираше. Хайкин закъсня буквално с половин минута, но не бързаше да се приближава. Постояха. „Какво, старият пръч да не чака аз да тръгна на задни лапи: ще благоволите ли?…“. — Денис изпсува наум и започна да се оглежда със скучаещ вид. И забеляза човека, на когото Головач не беше обърнал внимание — видя Тур. Нямаше за какво да обвинява Сева — двамата с Вениамин Аркадиевич не се познаваха. „Само този досадник ми липсва тук — намръщи се Денис. — Или не е съвпадение, а някакъв номер. Не, едва ли, прекалено е сложно за него…“ Междувременно Тур също го позна (а със сигурност позна господин вицепредседателя, просто няма как да не го познае) и тръгна към него. Най-сетне и Хайкин се размърда. Трябва да му предложа да преместим нашата среща някъде по-далеч от това място, помисли Денис, наблюдавайки с едно око депутата, а с другото следователя. Когато съвсем се доближиха с Хайкин, Тур странно размаха ръце и в този момент се разнесе изстрел.
Той беше почти безшумен, по това време щеше да е практически невъзможно да го чуе някой насред московска улица, но тук, в Покровско-Глебово, цареше неестествена, мека и плътна тишина и изстрелът проехтя напълно отчетливо. Няма никакви съмнения, това си беше именно изстрел, а не някакво безобидно пукане: например тапа от шампанско, ауспух или удар по топка със стика за голф. Денис дори определи, че се стреля на петдесетина метра, от страната, противоположна на тази, откъдето идваше Тур, и, изглежда, стрелецът използва заглушител.
Денис се просна на земята, като същевременно не изпускаше от очи телохранителите на Хайкин, и извади от кобура пистолета си, макар да не възнамеряваше да го използва. Телохранителите също се оказаха печени: преди още Денис да се приземи, две цеви вече бяха насочени към лицето му. Те лежаха така няколко секунди и се държаха взаимно на прицел. Нищо не се случваше. Денис погледна под око нататък, откъдето предположи, че прозвуча изстрелът.
Наистина на петдесетина метра беше спрян с лявата си страна към тях старичък бежов фиат. Прозорецът на шофьора беше спуснат, от него стърчеше дуло на винтовка със заглушител. Стърчеше към небето. Шофьорът се мяташе в припадък, отметнал главата си силно назад. Потрепери три-четири пъти, отпусна глава върху кормилото и натисна клаксона.
Във всеки случай за известно време вече не представляваше опасност. Денис погледна на другата страна — към Тур. Той лежеше като труп.
Хайкин, лежащ на десет крачки отсреща, вдигна лицето си от земята и боязливо завъртя очи. Убеди се, че най-страшното е отминало, и се обърна към Денис:
— Господин Грязнов?
— Господин Хайкин?! — възкликна Денис с невинно изражение. — Не може да бъде! Радвам се да се запознаем!
— Идете се поинтересувайте какво става тук, а аз засега ще полежа. Виталик! Изпрати го!
Денис не се впусна в разсъждения дали трябва или не трябва да изпълнява указанието, дали това го поставя на един кантар с бодигардовете на Хайкин или не — стана и тръгна. В края на краищата той е мъж, а депутатът, както се разбра — леке, амеба. Естествено, не става дума за възраст и физическа кондиция. Хайкин е олицетворение на страхливец — негово свято право си е, но именно от това ще се определя позицията му по време на преговорите. Трябва да го притисна този гад, реши Денис, трябва тъпо да го притискам, докато напълни гащите или не запищи, това трябва да е цялата стратегия. Така или иначе всичко ще ми признае: от какво се страхува самият той и от какво трябва аз да се страхувам.
Денис отиде до бежовия фиат и спря на пет метра. Помнейки как завърши предишния инцидент със стрелбата на същото това място, предпазливо надникна в кабината. Обикновени прозорци, незатъмнени, за да не привличат вниманието, психологическата сметка се оказа съвсем точна: Головач не е видял нищо подозрително нито в колата, нито във водача. Интересно, кога ли е пристигнал, пресметна Денис, сигурно преди половин час. Излязъл е, поразтъпкал се е, върнал се е, поровил е за по-сигурно из двигателя… Макар че няма какво да вини Сева. Откъм тилната страна на бизнес центъра има десетина коли, две са настрани, както и този фиат, почти всички шофьори са си на местата, върви, че разбери кой кой е между тях. Най-интересното, че нито един не е обърнал внимание на изстрела, продължават да се занимават със своите си работи, сякаш нищо не се е случило, дори свирещият клаксон и падналият върху кормилото колега не смути спокойствието им. Какви хора бе!