Денис изучи съдържанието на купето: за калъф на винтовката е служила отворена тръба, с каквито разнасят чертежи — тук всичко е ясно, ето самата винтовка, списание „ТВ парк“, изглежда, е за маскировка; няма съмнение, че при внимателно разглеждане в него ще се открият дупчици за наблюдателя, най-накрая ето и шофьора с рижа брада, който не дава никакви признаци на живот. Май не се вижда още един „робот килър“, нито взривно устройство, но това още за нищо не говори, може да бъде скрит навсякъде.
Лицето на рижия брадатко се стори познато на Денис. След като прошепна: „Бог да те пази, Денис Андреевич“, той пъхна ръка в купето. Виталик, който през цялото време стоеше на три крачки зад него, се премести по-наблизо. Спряха. „… Като сталкер, честна дума, по-лошо, отколкото на минно поле.“ Денис внимателно махна от клаксона главата на шофьора. Дръпна четината малко под ухото, тя поддаде — брадата беше залепена. Изобщо при оглед по-отблизо веднага стана ясно, че стрелецът е силно гримиран, но не се наложи да маха грима: Денис и така позна „Младежа“. Провери пулса на шията му — няма пулс.
Денис се обърна към Виталик и посочи с пръст гърлото си.
— Изгорял на работното си място. Хайде да го измъкнем, може да успеем да го спасим.
Виталик се поколеба една-две секунди, но все пак прибра пистолета в кобура. Денис отвори вратата и изведнъж почувства как таблото с приборите се разтяга като пластилинено, започва да пулсира и тръгва към него увеличено до невероятни размери.
Намери се на тревата на десет крачки от колата, по усет определи, че не са минали повече от няколко секунди. Виталик безцеремонно го пляскаше по бузите със своята тежка един пуд длан, дотичалият Шчербак разкопчаваше яката на ризата му.
„Добре съм!“ — искаше да извика Денис и да закрие лицето си с длан, но вместо това измърмори едва-едва нещо нечленоразделно, а ръката му не се премести нито с милиметър. Виталик го удари още един-два пъти за назидание и като го хвана под мишниците, леко го изправи на крака.
— Можеш ли да стоиш? — попита Коля Шчербак.
— Н-н-н!
Денис се опита да направи една крачка. За разлика от ръцете и езика му краката запазваха горе-долу лоялност.
„Младежът“ продължаваше да седи или да лежи на седалката в същата безводна поза, в която го остави Денис. Сигурно е отровен газ или течност, съобрази той, каква ли разлика. Когато е стрелял, случайно го е изпуснал или е натиснал нещо, което не трябва.
Виталик се убеди, че Денис стои твърдо на краката си, и вероятно ободрен от успеха, реши да се заеме сега с „Младежа“. Денис не можа да извика след него и да го настигне, наблюдаваше вцепенен как отива до колата, пъха главата си вътре и…
— Ей! — Някой бутна Денис отзад по рамото. Той се обърна и видя Хайкин. — Ей, Грязнов! Да не си се дрогирал?!
Виталик остави на мира „Младежа“ и като се отдалечи от фиата, застина на място в очакване на заповеди. Хайкин го извика, без да гледа, просто небрежно мръдна с пръсти.
— Хайде да се махаме оттук. Дявол да го вземе! Пак стрелят и вони на нещо гадно…
Хайкин се обърна и закрачи нататък с делова, уверена походка, изглежда, ни най-малко не се съмняваше, че всички вървят след него и ще спрат там, където им каже.
„Ама е нагъл! От къде на къде вие, господин Хайкин, си въобразявате, че сте господар на положението, а?!“. Денис направи няколко спортни крачки на място като престарелите физкултурници, които още не са забравили какво е това производствена гимнастика по радиото: „… Вдигаме коленете по-високо, дишаме по-дъл-бо-ко…!“. — Най-напред за да разсее по-скоро замайването в главата си, но му се искаше също да поиздевателства над депутата. От резките движения в гърлото му се надигна буца, пред очите му заискриха червени звездички, сплетоха се в гъста мрежа, по тялото му запълзяха мравки, но пък се възвърна чувствителността на ръцете и езикът му започна да се движи — твърд, грапав и солен като пушена скумрия.
— Казвам ви, да се махаме оттук! — извика раздразнено Хайкин, когато забеляза, че тържественият ескорт липсва. — Или чакате милицията?! Нека онзи следовател там да я вика и да се разправя с нея.