Точно в този момент Тур започна да се съвзема: седна, придържайки с ръка кървящото си ухо, и се озърна с недоумение. Видът му беше презабавен.
— Милицията е неизбежното зло — отбеляза разсъдително Денис. — И ще я извикам аз. — Той извади мобилния си и набра дежурния по град. — Господин Тур ще вземе да покани когото не трябва. Между другото, по-удобно е да се разговаря отблизо, вместо да се вика, не сте ли опитвали?
Хайкин се върна при Денис и го изгледа с бесен поглед, бузите, ушите и вратът му изгаряха от ален пламък.
— Ах, ти! Ти… Изобщо разбираш ли кого настъпи от глупост?! Все още дишаш само защото съм любопитен. Просто ми е любопитно, разбираш ли?! Според теб за какво ти дължа двеста хиляди долара?!
— Компенсация за моралните щети от общуването с вас. Шегувам се. — Каква е тая работа, вчера бяха само десет, днес са вече двеста, измърмори наум Денис, след една седмица с такива темпове мога да стана милионер. — Кой ви е казал, че сте ми длъжник?
Виждаше се, че Хайкин се опитва да избухне, но се сдържа. Има си хас, такъв лъч засия! Златен. Току-виж успял да разясни недоразумението, без да заплати нито копейка!
— Какво значи — кой?! Кой имаше нахалството да ми поиска тая среща? Кой?! И то тук!!! Денис Грязнов, познаваш ли такъв?!
Денис поклати показалеца си:
— Той не ви е обявявал среща.
— Тогава за какъв дявол си тук?!
— Пристигнах на рандеву, поканен от неизвестен, твърдящ, че действа по поръчение на някой си господин Хайкин. Познавате ли такъв?
Хайкин изломоти нещо нечленоразделно вместо отговор.
— И тъй — продължи Денис, — какво конкретно ви казах „аз“?
— Че за двеста хиляди в зелено „няма да разкажете това-онова на този-онзи“.
— Много интересно! А по какъв начин общувах с вас? По телефона ли?
— Не, изпратихте ми куриер. Направо в Думата!
— И той как изглеждаше?
— Ами, някакъв субект, обикновен. Нахален.
— Случайно да е този, който стреля?
— Не! — Хайкин все пак повиши глас до викане, но веднага продължи абсолютно хладнокръвно: — Този е риж, а онзи беше черен.
— И без залепена брада? Хайде да отидем и да го разгледаме по-хубаво. Само не се пъхайте много близо и не дишайте — в колата се е разляла някаква силно действаща отрова.
— Моля?!
— А вие какво помислихте, защо опъна чепки след първия изстрел? Случайно е започнала да го мъчи съвестта?
Хайкин се поколеба на място.
— После ще отида да му се полюбувам.
— Добре де, останете тук. — Денис донесе от колата си фотоапарат с мощен обектив — взе го със себе си, когато ходи за риба, и оттогава не беше го прибирал. — Е, как ви се вижда? Същият ли е?
— Да, сега виждам.
— Чудесно. Двестате хиляди можете да си ги оставите. Ако ми разкажете подробно всичко, което той ви надрънка.
— Нищо особено! — избоботи негодуващо Хайкин. — Уреди ми среща с Денис Грязнов!
— А на мен уреди среща с Хайкин — каза усмихнат Денис. Разбира се, с него по телефона не разговаря „Младежът“, но в дадения случай това не беше съществено. — Ние с вас трябва да си открием гореща телефонна линия, като по време на Карибската криза. — Денис подаде на Хайкин визитната си картичка.
В отговор Хайкин пренебрежително му пъхна своята и без да се сбогува, се отдалечи. „Не, драги, това още не е краят!“. Денис го остави да се отдалечи на няколко крачки, след това силно и решително изкомандва:
— Стойте! Върнете се.
— Какво още?!
— Разговорът не е приключен.
— Абе ти кой си, че да ми казваш?! — отново избухна Хайкин.
— Аз съм този, който едва не ви разстреля — каза Денис съвсем спокойно. — Просто имате късмет, че вашите и моите момчета се оказаха по-издръжливи, отколкото очакваха някои. Но вашият късмет скоро ще ви изневери, много скоро. Мисля, че се досещате кой е този тайнствен „някой“. Имате приблизително пет минути до идването на милицията, за да ми разкажете всичко.
— Какви са тия глупости? Нямам си понятие за нищо такова! Ще се разбера с милицията, когато и ако сметна за необходимо. А вас изобщо не желая да виждам повече! Добре ли разбрахте?! Само се опитайте още веднъж да ми се мернете пред очите!
— Не мислете, че ми доставя особено удоволствие да ви гледам — отговори Денис, — но срещата ни, както току-що се изясни, стана пряко вашата и моята воля и едва не завърши фатално. Но вие се правите, че всичко това не е нищо повече от досадно недоразумение. Затова предполагам, че ще ни се наложи отново да се насладим на взаимното общуване. Във всеки случай едностранно поемам задължението да посетя погребението ви.