— Кучето отива при човека — като начало при Арбатова — и стрелбата започва, така ли е?
— Ами да, така.
— Арбатова пада. Сега до кучето са Марков и телохранителите — автоматът стреля по тях. Най-накрая кучето се хвърля към Тарасенков и Пак. Автоматът пак се изплюва. Но сега кучето е убито, затова автоматът млъква.
— Може да си е изстрелял патроните — възрази Денис.
— Не е. Не си е изстрелял патроните, а е разстрелял кучето. Няма по кого да се мери. Целил се е компютър. Прекалено е сложно да се разпознае образът на човек: като се преоблече, край. По лицето също не е така лесно, първо, не стои неподвижно пред обектива анфас, постоянно се върти. А, второ, докато програмата мисли: онзи ли е, или не е, да стреля ли, или нека го остави да живее, човекът може сто пъти да се махне. А кучето, виж, руска хрътка. Отрязвам си главата, че това е единственото от тази порода в цялото шибано Покровско-Глебово. Останалите са питбули и ротвайлери. Лично аз за една, не за една, хайде — за две седмици ще ти направя програма, която ще различи бултериер от руската хрътка при всяка възможна поза. Дори няма нужда от писане. Спомних си, наскоро имаше презентация, според мен в Германия. Софтуер за управление на автомобил, освен всичко друго в него влиза разпознаване на образи: пешеходец, дете, домашно животно и така нататък. Разпространиха демоверсията с рекламни цели с подробно описание на кода. Точно така! Модифицирал я е минимално, автомата в зъбите — и пълен напред! Марш-марш, леви!
— С една дума, наистина са копали гроб за Хайкин — резюмира Денис, — това ли искаш да кажеш?
— Искам да кажа какви експерти са гледали записа, да ги таковам аз тях?!
— Ами всякакви! Само не компютърджии. Просто ти имаш умен шеф.
Денис започна да звъни на чичо си, но безрезултатно, мобилният му не отговаряше. „Отишъл е на площад «Въстание» — усмихна се вътрешно Денис — лично да присъства, а може и в кабинета да е забравил телефона. Или нарочно не го е взел, никой да не го безпокои и на първо място аз“.
След половин час Грязнов старши сам позвъни. По гласа му личеше, че всичко е минало успешно: намерили са още един офис, хванали са ги на местопрестъплението.
— Много ли са компютрите? — попита най-напред Денис.
— Като в „Ай Би Ем“.
— А останали ли са патрони в автомата, с който са разстреляни Тарасенков и компания?
— Нямам понятие. А какво общо има? Сега… — Чуваше се как разговаря с някого. — Да, останали са. Пълнителят не е бил от автомат, а от ръчна картечница за четирийсет патрона. Изразходвани са трийсет и шест, останали са съответно четири.
— А беше ли там един Милявски, експерт, слаб, висок, с очила, работи с Дудинцев?
— Знам го кой е Милявски. Няма го, Дудинцев каза, че бил болен.
— Нека тогава Макс се порови там малко, докато не са откарали всичко, става ли?
— Изключително граждански дълг, казваш? — язвително напомни Грязнов старши.
Денис не отиде, изпрати Макс самичък: смешно е да му помага да рови из компютрите, а не искаше да отговаря на въпросите на чичо си и на Дудинцев, докато Макс не изясни всичко със сигурност.
Макс, разбира се, се справи и дори по-бързо, отколкото обеща. Не за два-три часа, а за десет минути!
— Нищо не разбирам — докладва той, — но електронната поща за „Бийтълс“ е идвала тук.
— Можеш ли да обясниш същността без технически подробности?
— В Интернет няма два идентични адреса. Но излиза, че тук и на сървъра на „Бийтълс“ те са били еднакви.
— Не бъркаш ли нещо?
— Не! Вече сто пъти проверявах. И когато с Милявски човъркахме „бийтълския“ диск, също проверявах всичко три пъти и го записах. Разбирам, ако тукашният абонат е бил включен след затварянето на „Бийтълс“. Но те работеха едновременно, разбираш ли? Обаче те не могат да работят така, щяха перманентно да забиват. Разбираш ли всичко?
— Абсолютно.
Над язовира се стелеше гъста бяла мъгла. Пълзеше бавно към селото, обкръжавайки и отдясно, и отляво с ниски, но плътни талази залегналите в тревата омоновци. Лунната светлина превръщаше мъглата в сияещо ледено поле. Денис се обърна и докато гледаше тази бавно допълзяваща бяла стена, нетърпеливо промърмори:
— Още половин час и няма да познаем собствения си задник в това мляко.
— Търпение — спря го Дудинцев. — Какъв е смисълът да щурмуваме празна вила?
Високо над мъглата нощното небе беше чисто, без нито едно облаче. Звездите лениво намигаха я на луната, я една на друга. А може и на Денис и Дудинцев, точно над които на трийсетина метра смътно чернееха очертанията на двуетажна къща с островръх покрив. От двете страни на острия връх стърчаха в различни посоки като гигантски уши две спътникови чинии. Светеше само един прозорец на втория етаж.