— Мисля, че половин час преди да излезе от къщи и тя не се е досещала. Планирах да й се обадя вечерта — и сякаш се оправдаваше, добави: — Исках да й покажа последното си парче.
Денис Грязнов.
22 юни
Когато разгледа отблизо „Делото, нетърпящо отлагане“, то се оказа далеч не толкова спешно. Във всеки случай изобщо не беше нужно веднага да хуква някъде, да хваща някого, да следи някого. След като изслуша клиентката, спокойно можеше да се върне в Клязма и да си продължи банкета. Само че докато Денис утешаваше бедната вдовица, „старците“ бяха успели да се разотидат.
В заключение той озадачи подчинените, като ги накара да събират информация за покойния Минчев, а сам седна на компютъра да попълва белите петна в образованието си. Трябваше най-сетне да разбере с какво толкова е забележителен полилеят на Чижевски и няма ли странични ефекти от лечението с него, например скоропостижен фалит или спонтанен стремеж към самоубийство.
Не му стана ясно. Всеки, който не го мързи, го хвали, а за какво хвали — не е ясно. Денис не възнамеряваше да затъва в теоретичните дебри, все едно седемзначните формули с аниони и катиони нищо не му говореха. Възторжените отзиви на обикновените руски еснафи (дори ако някой от тях е доктор по медицина и уважаван професор) също звучаха някак неубедително, а в Интернет нямаше нормална статистика, ако изобщо съществува такава: колко души на хиляда са оздравели, защото са били под полилея.
— Писна ли ти от този полилей? — попита с пълна уста Макс. — Той само скапва трудовото настроение.
— А малко по-подробно? — Денис излезе от мрежата и се премести заедно със стола по-надалеч от монитора.
Макс, главният и единственият специалист по изчислителна техника в ЧОП9 „Глория“, беше общопризнат компютърен гений, но и по въпросите, които нямат нищо общо с компютри, съвсем не беше пълен профан, затова Денис крайно рядко оставяше без необходимото внимание неговите разсъждения.
— Шефе, всичко, което прочете там, е пълна измама — заяви геният, като напълни устата си с поредната порция чипс и порядъчно я натроши по брадата си. Както при всеки гений, и той нямаше много време да се грижи за външността си. А ето как изглеждаше: брадато усмихващо се лице, очи, зачервени от непрекъснато бдение пред монитора, тъмна, къдрава, вечно омотана дълга коса. Голям и дебел, носеше ризи със свободна кройка, вечно над панталона и постоянно омацани с кетчуп, кафе или кока-кола. — Балсам за изранените души на ипохондриците, нищо повече. У нас народът ту започва да пие зелен чай вместо черен, после изведнъж се оказва, че зеленият също е вреден, трябва да се пие червен, а най-добре никакъв. Ту се хвърля на хербалайф. Сега пък пощуряха покрай този полилей. Дай да разрешим по-скоро да се окачва из училища и детски градини. Чиста проба профанация, така ще ти кажа.
— А какво искаше да кажеш за скапването на трудовото настроение? — попита пак Денис и се усмихна.
— Покажи ми поне един хакер или просто свестен юзър, който да си е окачил над главата тази простотия? Няма такъв.
— И защо?
— Ами защото, ако си зле със здравето, заминавай в тайгата при мечките или на село при кравите. А ако работиш, тогава не обръщай внимание на друго. Аз с моя компютър на практика съм един организъм, разчитам на него както на себе си и значи двамата творим, а в това време нещо изсмуква от него отрицателната енергия и насила започва да я обогатява с положителна? — Макс подръпна брадата си един-два пъти, винаги правеше така, когато прекалено се разпалваше и не можеше да формулира мисълта си. — Искам да кажа, че не се меся защо ти е този полилей и изобщо за чий ти е тази работа?
— Господи, но какво толкова не ти харесва ангажиментът? — учуди се Денис. — Стоим без работа, обаче редовно ми искаш заплата.
— Добре де — предаде се Макс, — признай си, че си хлътнал по вдовичката. Лови око, не споря. Само че, нали знаеш, такива клиентки само ни създават неприятности, нищо повече. Първо ще започне да ти се умилква, после ще вземе да се разплаща с целувки… Знаеш ли какво ще ти кажа, шефе, време ти е да се жениш!
— Не, на тебе ти е време да излезеш в отпуска, да отидеш на село при кравите, вече откачаш от работа!
— Ами аз? Аз може ли да изляза в отпуска? — На вратата се показа рижата физиономия на Голованов. — И аз искам на село.
— За теб не може — отсече Денис и даде знак на Сева да влезе в кабинета му. — Разказвай, какво откри?