Зад стената се разнесоха звуците на погребален марш и приглушени викове — обиденият Макс беше пуснал „Диабло-II“.
— Виж — Сева извади пред Денис квитанция за 118 рубли. — Впиши я в графа разходи. Две бутилки водка за добрия човек при изпълнение на служебния дълг.
— Пак ли пи с милиционерите? — подсмихна се Денис.
— Не съм пил — закле се Сева, — заплатих информацията. Минчев е живеел на „Тверска“, там е и умрял, след сигнал са отишли от десето отделение. Имам в десето познат оперативник, водката отиде за него, а за мен следните сведения: Минчев се е застрелял на единадесети юни тази година със собствената си ловна карабина „Сайта“…
В кабинета безшумно влезе Шчербак, който през последните няколко часа се занимаваше също с издирването около Минчев, даде знак на Сева да продължи и като запали цигара, се настани на перваза на прозореца.
— Карабината е регистрирана, документите са редовни — продължи Сева. — Върху оръжието са отпечатъците само на Минчев. Стрелял е под брадата и затова нищо не е останало от главата, но трупът е бил дактилоскопиран и недвусмислено разпознат. Какво друго? Апартаментът е бил заключен отвътре, не са открити следи от взлом. Естествено, не е намерена и предсмъртна бележка, но може да не е бил формалист. Когато следователят научил за фалита, вече спрели да търсят друга причина. С една дума, милиционерският вердикт е: самоубийство.
— А другите версии не са ли се потвърдили, или не са разработвани? — уточни Денис.
— По-скоро не са се потвърдили. Жена му има алиби, домашната помощничка също. Разбира се, проверили са фирмата, персоналът там също се е оказал извън всякакво подозрение, характеризирали са Минчев като неуравновесен, избухлив, когато се разсърди — напълно невменяем, тоест напълно способен да се самоубие. Ченгетата не са се задълбочавали във финансите, но пълният фалит е потвърден.
— Това ли е всичко?
— Почти. Повъртях се още мъничко около дома на Олгините родители, побъбрих си с пенсионерите. Семейството не живее зле — бащата работи в Министерството на енергетиката, началник на Южнобутовската ПЕЦ, майката преподава английски в лицей. Бабите пред блока много добре си спомнят епопеята със сватосването, вече са минали почти три години. Всяка вечер пред блока спирал луксозен бял нисан. Минчев, също целият наконтен и благоухаещ, с рози, се качвал в апартамента, после извеждал Олга, отварял галантно лъскавата врата, помагал на Олга да се настани, след това се сбогувал с бабите и тръгвал. Майката неизменно наблюдавала ритуала от прозореца, съгласявала се с бабите, че Оля я ухажва симпатичен младеж, нито беден, нито безделник, нито с лоши навици. И така нататък… Чудесна партия, за подобен брак само може да се мечтае, дай боже, Оля да е щастлива и прочие. С една дума, родителското тяло на нашата клиентка заобичало зетя като син, досега са в ужасен транс по повод гибелта му и са извънредно недоволни от официалното разследване. Възможно е Минчева да е дошла при нас с тяхна благословия. Това е.
Денис се обърна към Шчербак:
— Ще добавиш ли нещо?
Николай загаси цигарата и отвори бележника си.
— Игор Михайлович Минчев, роден 1965 година, родителите загиват при самолетна катастрофа през 93-а — изрецитира той, плъзгайки пръст по страницата, — няма братя и сестри, засега не можах да науча нищо за съществуването на баби, дядовци, чичовци и братовчеди.
— Олга спомена за негова леля май по майчина линия — припомни си Денис. — Ще видим как да говорим после с нея. Но понеже не се очертава голямо наследство, не трябва да има конфликти с роднините.
— Съгласен съм — кимна Шчербак. — Аз ходих във фирмата му. Казва се „Поличаз“, изглежда от „полилей, «Чижевски» и аз“. Те вече обявиха, че фирмата се закрива, но офисът още работи. Разговарях със секретарката — той отново погледна бележките си, — Лидия Ивановна Архипова. Няма нищо против Минчев, работила с него близо пет години, плащал й заплатата, не й досаждал с интимни предложения, макар да е доста над четирийсетте — аз също не бих й досаждал. През последните четири години са се занимавали изключително с полилея на Чижевски, наели са цял цех на електромеханичния завод, правели стотици полилеи, имали много клиенти, а някъде от януари тази година минали почти изцяло на общински поръчки, тоест големи партиди плюс някакви данъчни облекчения. Възнамерявали да се разширяват, а после за един миг всичко свършва.