Наистина трябва да задължат тия изроди да пътуват из града с конски впрягове тройки, и то със звънчета! Паноптикум от Покровско-Глебово. Да ги сочат хората с пръст. А сега…
Какво ли имат вътре, в домовете си? Не е трудно за досещане. Фонтани насред антретата, водни дюшеци с реотани и разните там джакузи. С една дума, всякаква гадост, която не може да е присъствала в истинските стаи от осемнайсети век. В истинските стаи от осемнайсети век трябва да се разхождат дами в кринолини, а не госпожички по шорти.
В края на краищата какъв трябва да бъдеш, за да пожелаеш искрено да живееш в „дворцовото имение“? Луд музеен работник, библиоман, специалист по осемнадесети век. Плюс тлъсти суми в сметките ти. Но обикновено тези неща не съвпадат. Какво ти обикновено, никога не съвпадат! Един нормален „специалист“ би избягал от подобно място. Ако има вашите пари, той щеше да купи истински — точно така, истински! — дворец от осемнайсети век, щеше да го ремонтира както трябва и отвътре, и отвън, щеше да тръгне да издирва по антиквариатите истински предмети… Щеше да налага с тояги портиера (Вениамин Аркадиевич си помисли това с особено удоволствие).
А тези изпонакупили италиански мебели с извити крачета, произведени миналата година (или каквито мебели са сега на мода), и мислят, че живеят като придворни на Екатерина Велика.
Вениамин Александрович отмести поглед от таблото и за малко да се окаже под копелетата на минаващ автомобил, някакъв странен — един такъв дълъг, предълъг. Тур никога не можеше да различи марките на вносните коли. Той отскочи встрани, стъпи в тревната площ. Какво става тука — или ще те съборят местните спортисти, или техниката се опитва да те смачка (нали е двайсети век!)… „Не ми е тук мястото — помисли Тур. — А за какво си мислех? Колко всичко това не съответства на моята представа за осемнадесети век — тоест не на «моята представа», а чисто и просто на «нормалната представа». А каква разлика има? Не за това трябва да разсъждавам…“.
Не за това — обикновено внимателният Вениамин Аркадиевич изплю с голямо удоволствие изпушената до половина цигара „Беломор“ върху стерилно чистата зелена морава, точно на две крачки от коша за боклук, а по друг въпрос: че такива пари, както е известно, не могат да бъдат изкарани по честен начин. Той ли, Тур, следователят, да не знае. Парите, които позволяват на съвременния човек да живее в „дворцово имение от осемнайсети век“, дори да е имитация, могат да бъдат придобити само по пътя на убийства, шантаж, изнудване, в най-добрия случай от подкупи. А значи цялото това уж великолепие е изградено върху кръв и кости и сега край него вървят, карат коли, играят голф и се возят на яхти престъпници от такъв мащаб, каквито той, следователят с двайсет и пет годишен стаж, дори не е и сънувал.
Не, защо, разбира се, че е сънувал. А и е работил с такива. По-рано на една маса с Вениамин Аркадиевич срещу него са седели такива типове. Докарваха му ги под конвой. Само че по-рано беше ясно кой е виновен, а кой е прав. И Вениамин Аркадиевич изпращаше онези, виновните, зад решетките без никакви душевни терзания, а особено за оперативната работа началството го награждаваше с премии. А за сегашното служебно усърдие може и да не го погладят по главата, дори обратното. Ето ги сега — профучават с лимузините си, изтласкват на банкета мирния пешеходец, старши съдебния съветник Тур, и изобщо морето им е до коленете. Сега ръцете на ченгетата са къси, за да докарват такива престъпници. Господари на живота…
На Вениамин Аркадиевич му стана страшно. По-рано служеше на Родината и Родината му беше благодарна. Сега пак служи на Родината, а тя… Тя мълчи. Сега вече тази Родина никой не я представлява… Тя се превърна в нищо. Разбира се, тя е с Тур, но вече никъде я няма, останала е само на едно място — в паметта му. Ей богу, сякаш служи на образа на Прекрасната Дама…
Вениамин Аркадиевич усети, че въпреки горещия ден от обида върхът на носа му замръзва. Като наближи мястото на престъплението, той отново запуши.
Тук, на мястото на разстрела на потърпевшите, имаше толкова цветя, колкото Тур не беше виждал дори в цветарски магазин. А и самите цветя бяха малко странни, не можеш да ги познаеш какви са. Е, розите — те са ясни. А това са лилии — Вениамин Аркадиевич познаваше лилиите, защото веднъж за някакъв празник подари на Клавдия Степановна от тях и за дълго запомни тежкия аромат на белите красавици, който изпълни цялата къща. Естествено, Клава беше благодарна, цветята й харесаха, пък и да не беше ги харесала, думичка нямаше да каже, но Тур се зарече да не купува повече от тях — от аромата им така го боля главата и дори беше като замаян. Пък и ако си говорим честно, тези цветя не са за неговия следователски джоб.