Вениамин Аркадиевич просто не познаваше другите цветя. Ами никога не беше ги виждал, и това си е. Спомни си книжното название „орхидеи“. Интересно, дали има тук такива?
Всъщност — изобщо не е интересно.
Тези бандити, тези долни зверове пилеят пари за неизвестни на науката цветя — може да си ги доставят направо от Австралия? Не е ли все едно на загиналите Марков и Тарасенков какви цветя са поставили техните приятели на лобното им място? А ако същите тези приятели със същите тези пари, с които са изписвали цветята от Австралия (Вениамин Аркадиевич вече сам си повярва в „австралийската“ версия), бяха изкупили метличините на бабите около метрото… Той ясно си представи баба, на която подават две зелени банкноти за букетче метличини. Бабката май няма да преживее такъв потрес.
Ама да, това е чудовищно: бедняците по гарите и тези „орхидеи“ за загиналите бандити. Пенсиите на старците и джакузито в домовете на тези отрепки. Вениамин Аркадиевич си спомни, че съседът му, осемдесет и четири годишният Пьотър Александрович, честичко му искаше на заем в края на месеца по четири рубли и осемдесет копейки: точно колкото струва един хляб в магазина на ъгъла. Обикновено Тур нямаше дребни и се опитваше да пробута на старчето десетачка, но той нито веднъж не я взе — и е ясно защо. Няма да се стърпи, ще похарчи останалите пет рубли и двайсет копейки преди пенсията — ще си купи например два домата, без които напълно може според държавата, а сетне, като си получи парите, ще трябва да връща такава голяма сума. Обидно е… Пък и при пенсионерите всичко е пресметнато до копейка — какво могат да си позволят и какво не могат. Тур разбираше стареца, преравяше джобовете на двете си сака, на якето и палтото и намираше точно четири и осемдесет. А когато Пьотър Александрович идваше да му връща заема, Вениамин Аркадиевич много пъти се беше опитвал да хитрува: Пьотър Александрович, драги, ама вие сте забравили, нали вече ми върнахте парите. Но дядото беше твърд: помня много добре, не съм ги връщал.
А тукашните юнаци оставят като бакшиш месечната пенсия на Пьотър Александрович. Гадно, долно, срам и заради тях, и заради себе си, и — звучи високопарно, но не можеш да го кажеш по друг начин — срамота и заради държавата.
„Какво разследвам аз? — попита сам себе си Тур. — Кой, как и за какво е убил тези бандити? А кому е нужно това? Бездруго Марков и Тарасенков си заслужават куршума дори само заради това, че са могли да си позволят да живеят в такива условия. Нека тия отрепки да се изяждат помежду си! Е, не е редно един старши съдебен съветник да изказва подобни бунтарски мисли, но сега ми е все едно. Други неща заслужават разследване, други…“
Тур не издържа и си тръгна. Беше му писнало от това Покровско-Глебово. Не можеше да мисли там за делото…
Денис Грязнов.
23 юни
Наистина съществуваше човек на име Леонид Семьонович Гройцман. Вярно, не беше психотерапевт, а психолог, но на всеки, който се обръща към него, твърдо обещава да го избави от стресове и силни нерви, обещава нов позитивен поглед за живота.
Без да разчита на какъвто и да било успех, Денис реши, да разгледа рекламните обяви, посветени на здравето, и още в първия вестник се натъкна на голямата, на цели три колонки, но аскетично скромна визитка на Л. С. Гройцман (без разните там просташки рисунки и вензели). Освен адреса във вестника пишеше номера, на който се извършва предварителното записване, но Денис тръгна без предупреждение.
Приемната на Гройцман се намираше в обикновена жилищна сграда, в апартамент на първия етаж със собствен вход. Прозорецът беше разширен, за да стане врата, отдолу направени няколко стъпала, а над вратата сложен навес. Бетонните стъпала бяха порядъчно изтрити — или строителите са пестили цимента, или клиентите нямат чет. Желязната врата, обшита с шперплат, с табелка: „Л. С. Гройцман. Психоанализа, терапия“, беше заключена. Крие се от откачалките, засмя се наум Денис и натисна копчето на домофона.