Онези, двамата, които говореха с Кристина, бяха категорично мъртви. И да си кажем правичката, изглеждаха доста ужасно. Когато погледна тялото на елегантния Тарасенков, Борис Соломонович го осени глупава, кощунствено-оригинална мисъл: „Ето на, изиграхме тениса, казвах аз, че плуването е по-полезно за здравето.“ Телохранителите на загиналите също бяха пострадали, в този момент пълзяха по тревата, цапайки я с кръв, и издаваха стеналия, които никак не пасваха на положението им. Малко по-нататък лежеше Кристина Арбатова, по всичко изглежда ранена само в крака.
— Божичко, Кристиночка, какво стана?! — завика Борис Соломонович и с неочаквана лекота се отскубна от здравите обятия на бодигардовете си и се засили към пребледнялата от болка Арбатова.
Дали Кристина беше издръжлива — дай боже всекиму, или просто шокът си бе казал думата, но единствено тя изобщо не плачеше и не крещеше, само си хапеше устните. Лежеше върху павираната пътечка, подпряна неудобно на лакът, кръвта от простреляния й крак вече беше направила солидна локва. Запъхтелият се Борис Соломонович коленичи до нея, като едновременно изпитваше гадене, ужас и облекчение: Кристина е жива, няма да се наложи да описва станалото на родителите й, с които бяха приятели още от младини.
Борис Соломонович имаше смътна представа как се оказва първа помощ при огнестрелна рана, със сигурност знаеше, че раните трябва да се превържат. В някакво истерично опиянение Хайкин започна да си сваля ризата с твърдото намерение като във военен филм да я разкъса на парчета за „превързочен материал“. Най-накрая притичалите Толик и Виталик сложиха край на трагикомичната сцена и спасиха ризата от незаслужено ранна и безсмислена гибел, а Борис Соломонович — от позорното осъзнаване на своята несръчност. В това време цялата тълпа наобиколи Кристина, която вече малко простенваше през зъби — или болката бе станала нетърпима, или би трябвало да оправдае очакванията на публиката. Междувременно Борис Соломонович отново се изскубна от ръцете на телохранителите си и хукна към неподвижно лежащата Найда, за която дори не беше помислил през няколкото изключителни минути. Младият и ненаучен на деликатност Толик понечи да го последва, но по-солидният и „разбиращ“ Виталик го възпря. Любимото куче, красавицата, верният приятел, членът на семейството Найда беше убита веднага и по всичко личеше, че не се е мъчила дълго. Най-ужасното бе, че очите на нещастното куче бяха отворени и пазеха първичната си „жива“ влажност.
Борис Соломонович се чувстваше ужасно, сякаш беше видял с очите си смъртта на собственото си дете. Впрочем Найда беше точно такова дете. Плачеше му се, спазъм свиваше гърлото му, в главата му се въртяха отделни спомени за хода на събитията, смътни предположения и една и съща фраза: „Но защо кучето?“. Той стоеше над трупа на Найда и машинално я галеше по топлия хълбок, когато Виталик и Толик го вдигнаха леко, но настоятелно и го поведоха към къщи, мърморейки успокояващо-съчувствено: „Борис Соломонович, там е дошъл лекарят, трябва да полегнете…“. Той напълно се обърка, отпусна се, някак изведнъж на плещите му се стовари огромна умора, затова вече нямаше сили да се съпротивлява, да настоява, да се връща.
Вървейки бавно към къщи, подпрян на каменните ръце на телохранителите си, Борис Соломонович най-сетне осъзна всички онези откъслечни сведения, които Виталик излагаше с гърмящия си монотонен бас:
— Те стреляха от форда, Борис Соломонович. Там до бизнес центъра имаше един форд със затъмнени стъкла, никой не е засякъл номера. А после — още преди да се окопитим — откос. Защо успяхме да ви прикрием с Толик? Блесна дулото, я какво слънце е. Аз по военен навик дори не се замислих по кого стрелят, само извиках на Толя — и хайде да ви прикриваме… А ония момчета нещо не се ориентираха, не прикриха своите… Борис Соломонович, по-внимателно, започват стълбите… Прагът… То фордът беше непознат, нито веднъж не сме го виждали тука с Толя, чий може да е? Пък на туй отгоре бял, като че ли са искали нарочно да го забележат? Стърча, стърча паркиран, откъде е, кой ли го е пуснал в комплекса? Борис Соломонович! Толя, хващай, да го носим, май получи пристъп…
Борис Соломонович наистина получи сърдечен пристъп, добре, че телохранителите го доведоха до дома му. Той успя да направи още няколко крачки по блестящия лъскав паркет, но сега болката зад реброто стана съвсем непоносима. Какъв ти зеленчуков бульон, какви ти разходки и спокойствие. Не беше важно дали сърцето на Борис Соломонович Хайкин желаеше покой или не. Изглежда, вече не му беше съдено да усети покой, явно изобщо не бе програмирано да издържа на всякакви потреси.