— Тоест смятате, че заобикалящата действителност е причината Минчев да се обърне към вас?
— Безусловно! Когато ви се привижда, че ви следят от бикините на собствената ви жена — това е болест, която трябва да се лекува, но това се отнася до Минчев само частично. Той имаше проблеми: например непрекъснато възприемаше слънчевите зайчета за отблясъци от окулярите на бинокъл, стараеше се да не използва домашния телефон, на излизане от помещението непременно се спираше, оглеждаше и ослушваше. Той беше убеден, че някой или нещо го преследва, дори веднъж намекна за някаква могъща структура „която може всичко“, а неуспехите му в бизнеса само задълбочаваха нещата. Но не бих казал, че това беше толкова сериозно, за да се вземат радикални мерки.
— А не казваше ли на какво се основават подозренията му?
— Ако подозренията му почиваха на нещо, щеше да отиде в милицията или щеше да си наеме взвод от телохранители. А той дойде при мен, разбирате ли къде е разликата? Човек е способен крайно рядко да си признае, че сам е виновен за неуспехите си. Съзнателно или подсъзнателно търси виновния другаде, а при психолога отива, защото не може да разкаже на никой друг нито за страховете си, нито за търсенето на този измислен унищожаващ го злодей. А ако такъв човек изведнъж осъзнае, че злодеят не е отвън, а вътре в него, първото, към което го влече — това е актът на саморазрушение, тоест самоубийството.
— Един момент, Леонид Степанович — прекъсна го Денис. — Нещо не се връзва в думите ви. Ако Минчев е смятал, че някой го следи или преследва, какво общо има тук самоубийството? Или вече се беше отказал от идеята? Когато се срещнахте за последен път, той още ли твърдеше, че го следят, или вече се готвеше да се застреля?
— За последен път се срещнахме на осми юни — отговори Гройцман, след като помисли малко.
— А се е застрелял на единайсети.
— Да, Минчев все още твърдеше, че го преследват. Но знаете ли, психиката му беше толкова разклатена, че можеше да се прекърши по всяко време. Ако случайно по някакъв начин изведнъж се е убедил, че преследването му се е привидяло, то това щеше да е съдбоносен удар за него. Чудовищно е да се осъзнаеш едновременно като параноик и бизнесмен неудачник.
В. А. Тур.
23 юни
Този път Владимиров закъсня само с пет минути и дори се извини за това. И на Вениамин Аркадиевич не му оставаше нищо друго, освен да почерпи капитана с чай.
Там е работата, че Вениамин Аркадиевич много отдавна беше си изработил начин за борба с колегите, които не се отличават с точност. За да не се нарушава ритъмът на неговата работа от постоянните им закъснения, просто им определяше срещите примерно половин или един час преди момента, когато реално желаеше да се види с тях. Действаше безотказно. От една страна, закъснелият дори да не си го признае, винаги се чувства поне малко виновен и за да заглади вината си, хем ще слуша по-внимателно, хем ще изпълни по-старателно задълженията си. А, от друга страна — по този начин Вениамин Аркадиевич си спестяваше маса нерви и скъпоценно работно време.
Ето и днес помоли Владимиров да се яви в 8:15, като разчиташе, че в най-добрия случай колегата ще се яви към девет. А преди това Вениамин Аркадиевич ще успее да освежи в паметта си съобщенията на капитана, които вчера погледна само бегло, а същевременно и ще пийне чай — за него пиенето на чай в началото на работния ден отдавна се бе превърнало в приятен и полезен ритуал.
Но Владимиров почти не закъсня и Вениамин Аркадиевич дори си измърмори под носа: а не сгреши ли по отношение на капитана? Може пък да не е съвсем пропаднал?
— Настанявайте се — почти бащински предложи Тур, докато наливаше ароматния, много силен билков чай. — Хайде най-напред да обсъдим какво ново открихте през втората половина на вчерашния ден, а след това ще решим какво да правим по-нататък. Ще започна аз.
Вениамин Аркадиевич разказа накратко за срещите си с Вьошенка и Дубров. Може би днес настроението на Вениамин Аркадиевич беше някак особено, но изведнъж Владимиров не му се стори толкова тъпоглав. Дори му хрумна, дали пък капитанът няма да види нещо във всички тези бохемски хитрувания? Което той не успя да види?
Но капитанът нищо не видя. Той извади от куфарчето си сноп книжа и просто започна да докладва:
— Посетих пивоварния завод „Яуза“, срещнах се с главния инженер и с главния технолог — хората, които най-тясно са контактували с Марков. Те се изказаха за него като за образцов ръководител: бил вежлив при общуване, точен, притежавал висока квалификация — бързо вниквал в същността на проблема, предлагал нестандартни решения. Предприятието изцяло принадлежи на Марков, част от акциите са собственост на работниците от завода, но Марков държи контролния пакет и еднолично решава всички горе-долу значими въпроси. Предприятието не е изпитвало затруднения. Разпитваните не знаят нищо за каквито и да било производствени или лични конфликти. Изобщо никаква полза от посещението на завода с изключение на това, че стана ясно: Марков е придобил контролния пакет акции на пивоварния завод в Ростов и напоследък са го интересували именно ростовските неща. Подготвил съм в свободен стил всичко, което успяхме да научим за Марков. — Владимиров подаде на Тур няколко листа, отпечатани на принтер. — Сега с ваше разрешение бих искал да се спра накратко върху няколко любопитни момента.